С всяка стъпка приближавам към Хаджиме и се отдалечавам от семейството си. Контраст на крайности във всеки възможен смисъл, но с посещението на Окаасан и сега, като съм облечена в нейното широмуку, някак си съм намерила мястото си по средата между тях. Именно това Буда нарича Средния път. Точния баланс в живота.
Аз го наричам щастие.
Пред мен, в центъра на малката очакваща групичка, стои Хаджиме.
Извисява се с широките си рамене, а безупречната му бяла униформа е изгладена и с лъснати копчета. Нахлупил е фуражката ниско на челото си, а косата под нея е спретнато подстригана. Гладко обръснатата му брадичка изглежда като изваяна от остри ъгли.
Той се превръща в бяло петно, докато оглеждам новите лица от двете му страни. Тук е мъжът на Майко с децата им. Също баба Фумико със семейството на Ишури. Вдясно от Хаджиме са корабните му другари Валънтайн и Спейн, също в униформи. Всички се усмихват. Тацу, малкият син на Майко, извиква името ми и предизвиква кикот.
Почти съм там. Изминавам плавно разстоянието, облечена в широмуку, принадлежало на Окаасан. Кипя от вълнение, сякаш вътре в мен пламтят фойерверки. Като приближаваме, свеждам очи със срамежлива усмивка. Това е то.
Поемам бавно няколко големи глътки въздух, за да успокоя препускащия си пулс. Чувствам взора на Хаджиме, но чак като се изправям пред него, посмявам да повдигна поглед. Покланям се и надзъртам през дългите почернени мигли, вече не като младо момиче, а като жена и скоро като негова съпруга.
Сърцето ми тупти в ушите. Не мога да дишам. Той доволен ли е?
Той се покланя, но не свежда поглед. И в него разчитам ясно отговора. Светлините от фенерите са отразявани от очите му, карат белите точици в центъра им да танцуват като бели платноходки в синия океан и аз се изгубвам в тях. В него. В момента.
Шинтоисткият свещеник, облечен в Джо, чисто бяла роба, придружена с висока островърха шапка, прочиства гърло и моли всички да се изправят. Церемонията започва.
Покланяме се на предците ни, на гостите ни и един на друг. После вземаме участие в размяна три по три на три купички саке с различни размери. Всяка олицетворява неразделимостта на новосъздадената връзка, вкусът е землист, като на мъх, целунат от роса. Също като в брака не всичко преживявано е приятно.
Чак на третата глътка от третата купа позволяваме на лютата течност да се разлее върху езика ни. Това е деветият път и затова пием. Девет значи щастие. Зървам изненаданата гримаса върху лицето на Хаджиме. Бях ли го предупредила колко е горчиво?
Накрая всички пляскат два пъти, за да призоват вниманието на божествата, защото те трябва да станат свидетели на произнесените слова на вричане.
Свещеникът се обръща към Хаджиме и започва с въпросите си. Пита го дали ще ме обича, уважава, утешава и подкрепя, докато смъртта ни раздели. Моли Хаджиме за неговото обещание. Именно това чакам. Ще разбере ли той? Дали да преведа? Точно когато отварям уста да заговоря, той се обръща.
— Да, обещавам.
Пръстите му стискат моите и той се накланя към мен и заговаря с тих и мелодичен тон:
— Обещавам да те обичам сега… Обещавам да те обичам завинаги.
Гърдите ми са сковани заради усилието да сдържам емоциите си, думите си.
— Ще те обичам навеки, Хаджиме — излива се от устата ми.
Тълпата се смее, защото не е било мой ред.
Бузите ми поруменяват и аз се усмихвам, а после поглеждам към свещеника.
— И аз обещавам. — Няма нужда да ме пита.
Още приглушен смях.
За да завърши церемонията, шинтоисткият свещеник ни подава малка копринена кесийка, която съдържа специална брачна благословия.
— Нека думите послужат като пътепоказател, защото сега пътувате през живота в нова, обща посока.
Но преди свещеникът да е успял да ни провъзгласи официално за мъж и жена, Хаджиме се позовава на собствените си традиции и го оповестява с целувка. Дори с остатъците от горчивата напитка върху устните му, вкусът й е така сладък, както го познавам.
Хаджиме се отдръпва и върху нас заваляват благопожелания и радостни възгласи, но аз не чувам нищо; омаяна съм от взора му в застинал миг на щастие. Гледаме се един друг в потвърдено признаване между съпруг и съпруга, че въпреки предубеденостите на света за благоприличие и ред… ние се обичаме.
Ние се обичаме.
След церемонията сядаме да хапнем под дърветата и слушаме истории. Как са се запознали Майко и Еиджи, как Ишури копнее за сън от раждането на бебчето й и всичко за многобройните ухажори на баба Фумико. Смеем се и честваме нашето ново начало.