Сега вече е късно и дори светулките са успани. Шоуто им се свежда до пулсиращи проблясвания. Слушаме монотонното усилване и затихване на песента на щурците, шепота на вятъра сред клоните на дърветата и накрая пожелаваме лека нощ на няколкото останали гости.
Майко се изправя заедно с мъжа си Еиджи. Тацу е увиснал в ръцете му с глава, отпусната на рамото. Дъщеря им Йошико са протяга и прозява. Вечерта е била дълга за всички.
— Майко, почакай. — Поемам с бързи стъпки към нея.
Окачените фенери осветяват заоблените й бузи и смекчават дори най-фините бръчици.
— Какво има, Наоко?
— Просто исках… — Нагласявам ръкавите си в опит да издиря думи, с които да изразя колко много означава добротата й за мен. Пробужда се нова доза емоции. Гърлото ми се затяга.
— Без семейството ми тук и без Окаасан… — Сълзите достигат до ръба и са готови да се излеят навън. — Искам да ти кажа, че ти ми оказа голяма чест. — Разтягам сковано устни и се покланям.
Тя се усмихва и отвръща на жеста ми. Хвърля бърз поглед към Хаджиме и усмивката й се разширява.
— Ще бъдеш добре.
Нервността ми толкова ли е очебийна? Насочвам поглед към Хаджиме, който разговаря с другите моряци, а после обратно към Майко и се засмивам. Смея се от сърце. Да, сигурна съм, че е забележима. Тя ме потупва по ръката и се обръща да се върне обратно при семейството си.
Макар с Хаджиме да сме поделяли интимностите на брака, това са били откраднати моменти, прибързани от страх да не бъдем заловени. Сега, като сме женени, ще разполагаме с цяла нощ да се откриваме взаимно. Ще бъдем сами като мъж и жена. Без да се крием. Без да се притесняваме за времето. Без нищо, което да стои между нас.
С изключение на тайната, че е възможно да нося неговото дете. Която ще споделя с него на сутринта.
Засега поемам към новия си съпруг с бавни преднамерени крачки. Той стои сам и улавя взора ми. Какъв е този израз? Ударите на сърцето ми се ускоряват. Сега сме само ние. Всички са си отишли. Да, познавам този израз. Главата му е леко наклонена встрани. Очите му са сериозни. Усещам пърхане в корема си.
Той тиква фуражката си под мишница и протяга ръка към мен.
— Съпруго.
Съпруго. Допада ми новото ми прозвище на неговите устни. Полагам длан в неговата, контактът предизвиква електричество — само върховете на пръстите му и вече съм погълната от топлина. Крачим към малката ни къщурка ръка за ръка, раздалечаваме се, за да избегнем неравен участък и отново се събираме от другата му страна. С ъгълчето на окото си го залавям, че ме наблюдава.
— Умълчала си се — отбелязва Хаджиме и ме стиска за ръката. — За какво си мислиш?
— О… — Стрелвам го с очи, а после ги отклонявам и потъвам обратно в размишленията си. Не съм склонна да споделя мислите си. Повдигам рамене и го дарявам със стеснителна половинчата усмивка.
Хаджиме повдига ръката ми и залепя целувка върху нея.
— Е, аз пък си мисля, че съм най-големият късметлия на света. Чудя се какво толкова съм сторил, та да те заслужа. — Целува повторно пръстите ми и приближава още повече до мен. — Казвам си… Бога ми, тя е красива. — Очите му слизат върху устните ми и той свежда глава.
Целувам го, неспособна да се удържа. Топлите му устни се сливат с моите. И сега вече не мисля за нищо, единствено чувствам.
Сграбчва ме и ме повдига без предупреждение и аз се смея.
— Какво правиш?
Движи се, все едно съм безтегловна, прави бързи къси крачки, за да достигнем до нашата веранда. Извърта се, та да плъзне и отвори непокорната врата.
— Женихът винаги пренася булката през прага.
— Този обичай не го знам — отбелязвам, а той се обръща на една страна, та двамата да успеем да преминем през отвора.
— Добре дошла у дома, съпруго моя.
Прехапвам устна и се усмихвам, напълно забравила за странната му традиция.
Стомахът ми се свива и обвивам ръце по-плътно около шията му. Той ме оставя долу, но не се откъсваме един от друг. Притискаме се плътно и устните му отново намират моите. В целувката му се долавя бавно градираща ненаситност. Той размахва ръка във въздуха, докато не напипва вратата и я затваря. Плъзва ръце отстрани по тялото ми и те се спират на обито. Пръстите му тършуват.
Отдръпва се леко и сочи към роклята на майка ми.
— Боя се да не я повредя. Не искам…
С пръст карам устните му да замълчат.
— Бяха нужни три жени, за да ме облекат. Моля те, ако си търпелив, ще е достатъчна само една, за да я съблека.
Събувам обувките си и чорапите таби и кимам към него да последва примера ми. После го хващам за ръцете и го насочвам към футона. Правя му знак да седне. Той разкопчава горните копчета на ризата си, присяда на ръба, разхлабва яката си за повече комфорт и се отпуска назад на лакти.