Усмихвам се на мъжа ми. На мъжа ми. Емоциите ми се въртят в кръг. Днес той заминава да патрулира в Тайванския проток. Дали да изчакам тези две седмици, преди да му кажа? Опипвам почвата със следващите си думи.
— Бебето на Ишури е прелестно.
Лазурносините му очи се взират в моите.
— Ти си прелестна.
Пръстите му обхождат усмивката ми, но аз се задържам съсредоточена.
— Според мен е съвършен. Забеляза ли, че почти не плака?
— Ишури е изтощена. Каза, че почти никога не спял. — Поема въздух и после се прозява лениво. Прозявката поглъща думите му. — Аз обичам да спя. — Протяга се и ме придърпва по-плътно към себе си.
— Не обичаш бебета? — Гласът ми е станал писклив.
Хаджиме ме насочва към очакващите си устни. Ухилва се широко и припява:
— Обичам да правя бебета.
Всепоглъщаща целувка и всичко у мен вече ликува. Вниманието ми е отклонено за момент. Върховете на пръстите му преминават по гръбнака ми и оставят диря от горещи тръпки. Целувката му е жадна и прелестна, но това не може да чака.
— Хаджиме. — Избутвам се до седнало положение. Прехвърлям тежестта си и се пресягам за свитък, пъхнат от страната на възглавничката. Онзи, който изработих при пристигането си, изправена пред моя дракон. Побутвам хартията по-близо, хващам я за ръба и я поставям между нас.
Той извива вежди.
— За мен ли е? — Повдига се на лакът, приглажда разрошената си коса и потърква очи. Отпуска се назад и посяга към мен. — Ела тук.
Претъркулвам се на една страна, сгушвам се в свивката на ръката му и полагам глава до брадичката му. Притискам с пръст металния медальон върху гърдите му, а той развива рулото със сватбения ми дар. Замръзнала съм от страх. Ами ако новините ми не са добре дошли?
Той задържа копринената хартия близо и изчита курсивните йероглифи. Затварям очи, за да изчакам, вслушвам се в сърцето му и се моля да е отворено за дете. Три секунди, пет, десет. Колко дълго ще се взира в думите ми, без да реагира? Напрягам нетърпеливо пръстите на краката си. Да родя може да се окаже по-лесно от обявяването на евентуалната поява.
— Това е изумително. — Той целува върха на главата ми.
Разтварям широко очи. Наистина ли? Изкривявам объркано лице. Неговото не издава радост. Макар и ведро, е напълно безизразно.
Повдига рамене.
— Какво пише?
— О… — Отпускам се облекчено срещу него. — Курсивният стил е труден за четене дори за японците. Целта е по-скоро естетика, отколкото четимост. — Соча към вертикалните символи вляво. — Това тук значи шест. Следващото е луна… — Чудя се дали да обясня драконовата опашка, но се отказвам. — Накрая пише благословия. — Усещам пърхане в корема си. — След шест луни ще бъдем благословени. — В Япония бременността се мери в лунни месеци от четириседмични интервали. Така че вместо девет месеца като на Запад, ние сме бременни по десет. Все така са четиресет седмици. И ако съм бременна, аз съм на четири луни. Ще родя през февруари.
Очаквам реакцията му, без да го поглеждам.
— Ами този тук? — Почуква по един по-голям йероглиф вдясно.
— Този казва… — Сърцето ми блъска бясно, също като обезумяла птица, поставена в кафеза на гръдния ми кош. Няма погрешно тълкуване на този. — Момиче.
— Момиче ли? — Намества свитъка, за да го огледа от по-близо. — След шест луни ще сме благословени с момиче? — Челото му се сбърчва.
Отварям уста да заговоря, но вместо това позволявам на тишината да се задържи, хващам ръката му и я полагам върху корема си.
Той поема рязко въздух.
— Твърдиш, че си бременна с момиче? — Свежда очи до мястото, където ръцете ни лежат върху едва доловима издутина.
— Може би. Не е потвърдено.
Взорът му намира моя.
— Но мислиш така?
Кимвам.
Той остава загледан. Беше ми ясно, че новините ми ще бъдат като вода за спящо ухо, неочаквани и шокиращи, но не мисля, че е щастлив.
Гърдите ми се стягат. Надигам се до седнало положение.
— Не се радваш.
— Не е това. — Накланя се към мен и обгръща бузите ми с длани. Обърсва влагата с палци. — Защо не ми каза?
— Помниш ли какво ти разказах, като ме завари тук? Историята на Окаасан за малкото птиче? И че изборът какво да предприема е в моите ръце?
Той кимва.
— Това малко птиче… — Соча към корема си. — И ти бяхте моят избор. Не желаех да ти натрапвам твоя. Не се опитвах да хвана мъж в капана си. Така че изчаках да се оженим, но… — Срещам очите му през сълзите в моите.