— Ела тук. — Хаджиме ме поема в прегръдката си, гали ме по косата и шепне: — Аз също избрах теб. И се радвам. Смаян съм, това е всичко. Все още не мислех точно за бебе.
— Късметлия си — уверявам го. — Аз само за това мисля.
Някога в Токийския залив е процъфтявала риболовната и корабостроителната индустрия. Сега индустрията прави прилежащите земи богати, като трови рибата и замърсява бреговете. Миризмата представлява смесица от солен въздух и изпарения и кара вече чувствителния ми стомах да се преобръща.
Вея си и полагам максимални усилия да се усмихвам и да бъда приятна компания. Всички са поканени на Деня на отворените врати към общността, така че се съгласихме да доведем Йошико, дъщерята на Майко, и нейната приятелка Кими. Това е от благодарност към Майко, но също и за да имам компания за пътуването до дома.
Претовареният кораб приютява екипажа, роднини и деца в началното училище. Плъзнали са навсякъде и флотските фотографи улавят всичко. Хаджиме махва на един да приближи и коленичи между момичетата, а после ме сръчква да застана до него. Момичетата отвръщат на ентусиазма му, но на мен не ми допада вниманието и затова правя само малка крачка. И без това съм достатъчно нервна заради плановете ни да убедим командира на Хаджиме да подпише американските ни брачни документи.
— Забравиха ли да сложат училищните си униформи? — интересува се фотографът и изтъква как другите деца са в униформи и развяват регионални знамена, за да демонстрират дух.
Дъщерята на Майко и приятелката й имат дух в изобилие, но не и училище. С цел да избегнат дискриминацията, майките се редуват да преподават на децата от селото. Днес аз съм учителката, а Хаджиме е нашият водач. За да избегнем повторение на същия въпрос, това ще е единствената ни снимка.
След като светкавицата просветва, Йошико и Кими се надигат все още усмихнати, без да долавят моето раздразнение. Хаджиме опира длан в кръста ми, напълно наясно за него. Посягам към ръката на Йошико, а тя хваща тази на Кими и подновяваме разходката си по палубата.
— Защо казват „тя“ на кораба? — иска да узнае Кими.
Превеждам безспирните им въпроси, докато крачим, без да бързаме, покрай парапета.
— Корабът — подхваща Хаджиме и ни оглежда една по една — е като красива жена. Възхищават се на тънката й талия, внушителната предница и привлекателните задни части. — Хвърля ми закачлив поглед.
Аз се усмихвам. Момичетата го удостояват с пълното си внимание, направо поглъщат чуждоземните му думи.
Йошико ме подръпва за роклята.
— Какво казва? Защо наричат с „тя“ кораба?
Ох. Усмихвам се, несигурна как да обясня.
— Защото е красив.
Те се заковават на място и отправят изумени погледи към Хаджиме. Поставят ръце на кльощавите си кръстчета.
Той се засмива.
— И ако човек се грижи за нея, грижи се наистина добре… — Навежда се, побутва ме по ръката и се усмихва. — Тя те отвежда на пътешествие, за което не си мислил, че е възможно. — Насочва очи към ръката ми, долепена до корема, а после хвърля поглед обратно към момичетата. — Може би ще бъда баща. Бебе. Акачан.
Те разширяват очи и ги стрелкат между мен и него. Аз се смея и кимвам, щастлива от новините си, но още по-щастлива от реакцията му. Ако корабът е жена, тогава мъжът е океан. Уважаван е заради неговите дълбини, широкия му обхват и безмерната му сила. Той е едно нещо на повърхността и милион други под нея. Щастие. Изпробва тази нова дума баща, сякаш е ново палто и се гордее, че му приляга.
Йошико и Кими имитират отдаването на почест на Хаджиме към минаващ офицер. Той се преструва, че ще ги залови, а те се смеят и се преструват на невинни. Макар да не го разбират, консумират цялото му внимание, докато някой не им го отнема.
— Веднага се връщам — обещава Хаджиме и поема през тълпата.
Приближава към набит мъж с побеляла коса, подаваща се изпод фуражката. Прилича на жаба със своите слели се в едно гуша и челюст и устни, разтегнати в гримаса. След около минута Хаджиме посочва към нас.
Това ли е командирът му? Присвитите му очи ме пронизват и смразяват кръвта ми. Независимо от това се покланям почтително с надеждата, че ще зачете венчавката ни според шинтоистките традиции и ще се съгласи да подпише. Не приема поздрава ми и не му отвръща.
Следя лицата им за знаци и се мъча да разгадая разговора им. Дали Хаджиме обяснява как ще живеем тук? Че не се стремя към билет до Америка? Момичетата се засмиват и аз се обръщам. Група деца замерят няколко лениви чайки със залци сусамов хляб, даден им от моряците.