— Може ли и ние? — питат в един глас Йошико и Кими.
Кимвам и се завъртам обратно към Хаджиме.
Той е ангажиран да говори. Командирът му е ангажиран да гледа в различна посока, с тежест, изнесена леко напред, все едно е на път да отскочи. Дали Хаджиме е признал как е възможно да нося бебето му? Ще бъде ли от значение, ако наистина съм бременна? Защо всичко това трябва да е толкова трудно?
Момичетата писват и отново привличат вниманието ми. По-смелите чайки се устремяват да изтръгнат хляба директно от пръстите им. Пляскат криле, звучат писъци, грачене и кикот. Като поглеждам обратно към Хаджиме, той върви към мен, а командирът му се отдалечава в друга посока.
— Какво каза той? — питам, когато се обляга на парапета до мен. — Сега ще подпише ли? — Извивам вежди, изпълнена с надежда.
— Не, но ще продължа да го обработвам. — Хаджиме повдига фуражката си и прекарва ръка през косата си само колкото да я разбърка. — Кога точно мислиш, че ще се роди бебето? — Сбърчил е чело. Все едно сега, когато новината за бебето е улегнала, е позволила на тревогите да изплуват на повърхността.
Повдигам рамене.
— Нашето малко птиче ще бъде февруарско бебе, но още предстои да отида на лекар.
— Близо до базата има военноморска болница. Щом се върна, ще ти уредя преглед. — Намества фуражката си и тръгва нанякъде.
— Момичета. — Махам им да ни последват и поемам след него.
Той по-скоро говори на себе си, отколкото на мен.
— Но какво ще стане, когато ме няма с цели седмици? Ами ако нещо се случи? Или ако… — Отмята глава към мен. — Трябва да се уверя, че връщането няма да представлява проблем.
— Какво имаш предвид? — Смръщвам чело. — Защо връщането би било проблем?
— Щурче, напускам военноморските сили след няколко месеца. Службата ми свършва през октомври и ще се наложи да отпътувам до Америка, за да се уволня, не помниш ли? И бяхме наясно, че ако командирът не подпише документите, няма да мога да подам молба за брачна виза.
— Да, но можеш да вземеш работна.
— Така е. Но това отнема време и ще се наложи да открия компания, която да ме спонсорира. Преди разполагахме с много време, но сега… — Тревожният му взор слиза на корема ми.
Заковавам се на място.
— Но сега ние сме женени. Командирът ти ще трябва да подпише.
Момичетата изтичват напред и сега те ни махат да ги последваме.
— Няма да спра да се опитвам. — Хаджиме стиска бързо ръката ми и продължава напред. — Ако не подпише, ще измисля нещо друго.
Сърцето ми се свива. Бяхме обсъждали трудностите около завръщането му, беше ми ясно за отсрочката, но не бях помисляла как едно бебе променяше тяхната значимост.
Правим кръг и стигаме до мястото, където се качихме на кораба. Момичетата продължават да питат разни неща и аз превеждам, но вече не е така весело.
Също така е време да си вървим.
Момичетата се покланят за сбогуване и после отиват да ме чакат на кея, встрани от подвижното мостче. С Хаджиме стоим до парапета на кораба. Тъй като откритата проява на привързаност е абсолютно табу, докосват се единствено раменете ни. Аз съм стиснала здраво перилата, а Хаджиме се е навел напред и е облегнал преплетените си една в друга ръце.
Долитат няколко чайки, любопитни да проверят дали имаме с какво да ги почерпим. В борда на кораба се плискат леки вълнички. Около нас ученици се смеят и припкат, но ние оставаме смълчани. Дори с открито море на фокус, ние сме в капан и чувстваме как клопката се затяга около нас.
— Две седмици е прекалено дълго време — обаждам се най-накрая.
— Знам. — Извърта се, за да е с лице към мен. — Оставих пари в куфара ти, но ако ти е нужно нещо друго, обърни се към Майко и Еиджи. Помолих ги да се грижат за теб. А като се върна у дома, ще уредим нужните часове при лекар, става ли? — Думите му са заредени с тревога.
Успокоявам го, описвам му как ще прекарам времето, през което отсъства — ще опозная по-добре съседите ни, ще превърна малката ни къщурка в дом и ще броя дните до мига, когато отново ще бъде в прегръдките ми.
Изпълняваме роли също като дървени кукли от театър бунраку на показ, та всички да ги видят, докато истинските ние стоим забулени в черни роби с качулки, потънали в сенките. Искам да кажа още толкова много — обичам те, ще ми липсваш, уплашена съм, — но личен подарък с история ще трябва да стигне.
Вдигам ръце и развързвам копринения шал от шията си.
— Когато баща ми пътуваше по работа, носеше ни дребни дрънкулки от далечни земи. — Прекарвам тъканта в червено и бяло между пръстите си. — Когато ми подари този шал от ръчно рисувана коприна, знаех, че е допуснал грешка. Беше прекалено изискан и по-скоро за голяма жена, а не за такова малко момиче. Трябва да го беше предназначил за Окаасан. „Не — каза той. — За теб е. За достойната жена, в която ще се превърнеш.“ Винаги го нося с надеждата да оправдая очакванията му. — Протягам ръка и му го предлагам. — Вярвам, че благодарение на любовта ми към теб като твоя жена това ще се случи.