Само дето това вече не беше главният вход. Според текста през 1972 година той е бил преместен на Уомбъл Гейт. Добавих ново габърче на картата. Татко би предложил страхотна история по повод преместването.
Погледът ми падна върху снимката на жената в кимоно. Трябваше да потвърдя, че кимоното наистина беше сватбено или в противен случай нямаше да се впише в разказа на баща ми за „сватба под древно дърво“. Върнах се на лаптопа си, написах „традиционни японски сватбени кимона“ и след броени секунди разполагах с няколко резултата.
Екранът ми беше запълван от същата многопластова бяла тъкан и украшение за глава във форма на полумесец. За разлика от снимката на татко, тези изображения бяха кристално ясни, показваха сложни шарки, втъкани в плата на най-външната роба, и деликатните шевове по подгъвите. Според обяснението роклята се наричаше широмуку и често можеше да бъде видяна в шинтоистки церемонии, провеждани в известни светилища близо до Токио.
Там ли беше видял такова кимоно татко? Имаше няколко снимки от Токио.
Силно развълнувана, аз написах „светилища в Токио“ и открих дузини — някои представляваха накитени градини, други военни мемориали и музеи, и почти всички претендираха за древно дърво.
Токио си спечели габърче, макар да не успях да се спра на определено светилище.
Какво още?
Как ли стояха нещата със „синята улица“, където татко е направил една крачка, заварил я е да се взира и се е влюбил? Пръстите ми затанцуваха по клавиатурата, за да наберат питане, и след едно просто издирване на „Синята улица на Йокосука“ историята на баща ми се събуди за живот.
Усмихнах се, защото тя беше пред мен, точно каквато я беше описвал. Улица от черен асфалт с вкопани в него сини и бели камъни, които блещукаха като река от светлина. Нищо чудно, че се беше навел да ги докосне, дори на снимката създаваха илюзия за движение.
В пълната история на баща ми за Синята улица той описа как започвала като подвижно мостче и се виела през града също като пътеката в „Магьосникът от Оз“, но улицата, която открих аз, беше права и тясна и не беше свързана с кея. Леко преувеличена, но все пак съществуваше. Също както Големият вододел, гигантската котва и булката.
Отбелязах мястото й на картата, а после отстъпих назад и се взрях с благоговение, защото и аз като Дороти се бях прехвърлила в различен свят. За пръв път, откакто бях прочела писмото, усетих да се завръща чувството ми за хармония. Посредством историите на баща ми при мен се беше върнал човекът, когото познавах, и като гледах картата, виждах го навсякъде.
Само да можех да забравя за писмото и всичко подразбиращо се от него. Исках го. Отчаяно исках да поговоря с него. Да разбера. Не спирах да се въртя около все същите два въпроса. Беше ли писмото на баща ми опит да изчисти гузната си съвест, или отразяваше печал заради злополучни обстоятелства, таена цял живот?
Отчаяно желаех да повярвам, че е било второто, че всичко, което знаех за баща ми, беше истина, но тайната му ме разтърси из основи и с цел да възстановя нещата, каквито бяха, се нуждаех от доказателство. Не откривах нищо обаче и макар в историите на татко да се съдържаше истина, те не ми предоставяха отговори.
Ами ако никога не се сдобиех с такива?
Прехвърлих поглед върху пощенския плик, окачен под картата. Вече бях проверявала адреса няколко пъти само за да установя, че къщата с този номер не съществуваше, но можех спокойно да приема, че поне името на града в адреса на получателя беше правилно.
Открих Зуши на противоположния бряг на базата и забих габърче в картата. Беше едва на десет минути с влак. Но през петдесетте? Минути по-късно вече разполагах с отговор. Гарата в Зуши беше построена през 1889 година и макар пътуването да е било по-продължително, съществуваше връзка. Отбелязах я и начертах връзката с червен маркер.
Крайбрежният град беше малък, което ме изненада. Според историята на татко „Чай с крал на търговска империя“ къщата била традиционна от незапомнени времена. Колко традиционни къщи можеше да има на такава малка територия? Върнах се на лаптопа си и написах „традиционни къщи в Зуши, Япония“. Докато прехвърлях резултатите, припомних си думите му.
Къщата й се намираше на върха на малък хълм и тя каза, че ще я разпозная по облите глинени керемиди на покрива.
Като го попитах защо са били заоблени, той отвърна, че било така, за да пазят от зли духове, защото демоните се движели само по прави линии. В продължение на дни след това описвах кръгове, приела чутото буквално. Засмях се тихо, защото ето ме тук, голяма жена, а търсех къщата с дословно описание.