— Ще закъснея, Окаасан — казвам, като пренебрегвам стягането в гърдите си. — Тъй като ще пропусна заниманията по традиционни танци през следващите дни, трябва да остана след училище, за да репетирам с Кико.
Само наполовина лъжа е, защото това си е репетиция. Но вместо танци с Кико ще е подготовка с Хаджиме.
Кенджи, малкият ми брат, влетява в стаята и се приземява с тупване върху възглавницата на пода, като кара съдовете да задрънчат и стряска баба. Той е на девет и е невероятно сладък. Има лъчезарни очи и дълги тъмни ресници, които използва умело, та всичко да му се размине, дори лошите обноски.
Поглеждам го строго. Кенджи ми се изплезва.
Когато всички сме вече налице, изричаме итадакимасу, „приемам с благодарност“, но главата ми остава сведена, защото моля за допълнителна благословия. Моля, нека утрешната среща мине гладко, та това, че Хаджиме не е от престижно семейство, да не посрами нашето и да не придаде допълнителна тежест на произхода на Сатоши.
Да, стомахът ми е кълбо от нерви, но затова пък сърцето ми е изпълнено с надежда.
Денят в училище се влачеше като охлюв, бавно и мъчително. Дори сега чакането на Хаджиме на гара Таура ми е тягостно. Когато излизам от перона, следобедното слънце, отразено от покривите на сградите, ме заслепява. Примижавам заради блясъка и издирвам лицето на Хаджиме сред многото. Къде е той? Нямам търпение за репетицията.
Американски мъже в униформи вървят и ядат. Хаджиме не би допуснал такава елементарна грешка. Двамата поработихме над етикета, та да остави добро впечатление у семейството ми. Никога не се яде, вървейки. Сядаш, та да покажеш уважение към жертвата, която е била необходима да се посади, ожъне и сготви. Американците сякаш не забелязват или пък не ги е грижа как всички заслоняват очи при тази тяхна липса на респект. Всички, с изключение на Хаджиме. Пробива си път между тях.
Облечен е в бяла фланелка и кафяви панталони. Прекрасната му коса — има цвета на чугун — е пригладена назад и с дълбоката трапчинка на брадичката си прилича на Елвис или на филмова звезда. Може би на Джеймс Дийн. И двамата сме луди по всичко модерно. Ще ми се да не бях с униформата си, да се бях преоблякла. Поне конската ми опашка е вързана високо по западната мода.
Махам му, когато приближава.
От усмивката ми чак бузите ме заболяват. Както казват, любов и кашлица не могат да се прикрият, нужни са ми всички усилия да не затичам към него с радостни викове.
Срещата ни е неловка, защото всеки иска да скочи в прегръдките на другия, но трябва да се задоволим само с леки поклони, после се засмиваме, когато за малко не чукваме чела. Хаджиме ме хваща за ръката — социално табу — и с бързи стъпки ме повежда покрай витрините на магазините към тясна уличка.
Свеждам глава, разтревожена, че ще привлечем осъдителните погледи на хора със закоравели сърца.
— Кръжат наоколо като рояк пеперуди. Трябва да се махнем оттук, Хаджиме.
— Да, като пеперуди, привличани от светлината ти. Аз пък казвам, нека гледат. — Той се усмихва и устните му разкриват тясната празнина между предните му зъби. Навежда се напред и извиква: — Хей! Обичам това момиче!
— Шшшт! — Изтичвам от другата му страна, прилепвам гръб към стената и се смея. — Каква светлина? — питам, но очите ми са насочени към улицата.
Той се извръща към мен и отново улавя ръката ми.
— Онази зад очите ти. — Стиска дланта ми, после хваща и другата. — Блика от сърцето ти. — Целува бързо и леко ръцете ми една по една.
Бузите ми пламват. Сега имам очи само за Хаджиме. На него му дай да се закача по момчешки, но е също така мъжествен, а смесицата от двете е прелестна.
Той се навежда и допира чело до моето.
— Здравей, Щурче.
— Здравей Хаджиме.
Усмихнах се по-широко, учудена колко смела бях с него. Бях в противоречие с поучения, получавани през целия ми живот — показвай смирение, пази мълчание, поставяй другите пред себе си. Поглеждам надолу, за да се откъсна от взора му. Очите му ще ме погълнат, ако не внимавам, но той обхваща лицето ми и повдига брадичката ми.
— Ще те целуна още тук, чу ли?
Надигам се на пръсти и го целувам първа.
Сърцето ми блъска между паника и блаженство. Кое е това момиче, в което се превърнах? Отварям се за него като утринна цветна пъпка към слънцето. Да, той е прекрасен, оставя сладост като компеито на езика ми. И също както е със сладките бонбони, изкушена съм за още. Да взема онова, което иска сърцето ми? Освобождаващо е. Но си бяхме обещали. Никога повече, докато не бъдем женени.