Затова се откъсваме един от друг.
Усмихвам се. Хаджиме също. Лепвам целувка на гърдите му и се смея. Ама наистина, кое е това момиче? Той ме прегръща и аз вече знам. Негова съм. Пак съм си аз, но по-дръзка, по-ведра, свободна. Ако излъчвам светлина отвътре, тя е от щастието, родено от него.
— Имам изненада — казва той и ме целува по върха на главата. — Ела. — С широка крачка излиза от уличката и завива, като махва назад към мен да го последвам.
— Къде отиваме?
Подтичвам, за да го настигна, докато той минава през площ с висока трева на път към улицата.
Хаджиме се обръща и тръгва назад с игрива усмивка. Откъсва тревичка и започва да дъвче края й.
— Къде, Хаджиме?
Очите му, сини като небе след дъжд, се стесняват, после се затварят.
— Не. Не мога да ти кажа. — Хвърля ми поглед през рамо. — Изненада е.
Очите ми се разширяват. Той затичва.
— Чакай! — засмивам се и хуквам след него, а дългите му крака се разтварят като ножица. Високата трева ме удря по голите крака, но аз бързам, защото той вече има голяма преднина, после забавям крачка, щом го изгубвам от поглед. — Хаджиме? — Поглеждам към близките дървета, назад, откъдето дойдохме, после се обръщам.
— Ах!
Взорът му ме кара да изпискам и да закрия лице. Той се смее и ме прегръща, залюлява ме напред-назад и ми шепне, че ме обича.
И изведнъж съм напълно щастлива.
Смъквам леко дланите си и надзъртам над пръстите. Хаджиме се навежда и ме целува по челото. Да, аз съм негова. Той е мой. Това е съдба.
— Хайде, съвсем наблизо е — казва той и ме дърпа за ръката.
Поемаме напред с преплетени пръсти. Хаджиме дъвче нова тревичка, а аз прехвърлям в ума си тревогите.
— Трябва да репетираме, нали не си забравил? Разбираш ли колко е важно?
— Естествено. — Той ме поглежда изкосо. — Нали затова вече репетирахме над сто пъти.
— Сто пъти нищо не са. За да овладееш напълно чаената церемония, са нужни години, може би цял живот. Разполагаме само с този момент, за да усвоиш правилата на етикета. — Спирам, той също и го умолявам с очи. — От утрешната среща зависи всичко. Моля те, трябва да се упражняваме.
— Добре… — Той поглежда нагоре, за да открие отговорите. — Първо се възхищавам на купичката, после я завъртам два пъти, извинявам се, че пия преди другите, за да покажа смиреност, и се покланям, преди да поема глътка. — Свежда глава. — Видя ли? Готови сме. Хайде сега. — Дръпва ме за ръката.
Не съм убедена, затова не преставам да го обучавам, докато се изкачваме по стръмен хълм и се отдалечаваме от оживената улица долу. Не съм сигурна къде отиваме, но не се оставям това да ме отвлече от целта ми.
— Какво правиш, преди да предадеш купичката?
Той се поколебава.
Избухвам.
— Обърсваш ръба й със салфетката, иначе рискуваш да създадеш неловка ситуация, не помниш ли? — Стомахът ми се обръща. Такава грешка няма да бъде простена и забравена. — В коя посока предаваш купичката, след като си избърсал ръба?
Лицето на Хаджиме остава безизразно.
Моето става още по-тревожно.
— Наляво. Наляво! — Сърцето ми препуска, ускорявам ход, вече съм отпред и водя. — Как ще ги убедим, че сме подходящи един за друг, ако не можеш да си спомниш?
— Щурче…
— Трябва да сме изрядни. — Продължавам в този дух. Набивам крак и назидавам, обзета от паника. — Никакви грешки. Нито един мъничък пропуск или те ще откажат на молбата ми и ще ме принудят да се омъжа за Сатоши. — Ръцете ми се размахват отстрани в тон с лудешкия поток от думи. — Ти си моето щастие. Ти си мъжът за мен. Разбираш ли го? Обречени сме един на друг, затова трябва да бъдем идеални и да ги накараме да го видят!
— Наоко!
Обръщам се при острия тон, с който е изречено името ми.
— Виждаш ли това? — Той се опитва да сподави усмивка и после посочва напред. — Погледни. Как могат да откажат, когато вече имаме дом?
Обръщам се с лице към слънцето, примигвам, за да отпъдя точиците, и виждам пръснати редове от малки къщи, скупчени по склона на хълма и образуващи селище. Те са миниатюрни, със сламени покриви и се нуждаят от ремонт.
Поглеждам го в лицето.
— Вече имаме дом? — После сърцето ми спира. — Тук?
Той ме завърта обратно към гледката, опира брадичка на рамото ми и сочи.
— Ето там. Онази на върха на хълмчето е нашата.
Пуска усмивка край бузата ми и очаква моята.
Аз само прехапвам устна.
— Знам, че не е много. Малка и стара е, не е онова, с което си свикнала и което заслужаваш. — Говори бързо и развълнувано. — А аз нямам какво реално да ти предложа освен обещанието да те обичам…