Някъде зад мен заплака бебе и заедно със съобщение от страна на капитана светна знакът за коланите. Ушите ми заглъхнаха заради плавното спускане. Затворих масичката си, събрах си вещите и вдигнах щората на прозореца.
Международното летище „Нарита“ беше на час извън Токио, така че пред мен не се разкриха зашеметяващи гледки от мегаграда, а мъгливото небе ми попречи да зърна планината Фуджи на хоризонта. Само виещи се водни канали, скупчени постройки и характерните кръпки земя. Но вместо селскостопанската решетка на Средния запад, тази тук напомняше на разпростряло се голф игрище, съставено от пясъчни капани и водни препятствия. Опрях чело в двойното стъкло и присвих очи да се фокусирам. Полята бяха наводнени. Мислех, че дъждовният сезон е свършил? Като приближихме, различих по-ясно плитките гьолове с кални дъна — бяха оризища. Подскочих заради внезапна турбуленция, хванах се за подлакътника на седалката и се подготвих за кацане.
След този дълъг полет и при четиринайсет часа времева разлика пристигнах в Япония напълно изтощена. Предадох входящата си пътническа карта, здравния формуляр и митническата декларация и се наредих на дълга опашка да премина през имиграционните служби, където ме снимаха, снеха ми пръстови отпечатъци, сканираха ми очите и записаха температурата ми. Бях благодарна, че мрежата на телефона ми беше обезпечена от местна, но се дразнех от приложението за навигация — насочваше ме към влаковете, при положение че, за да стигна до хотела ми, за удобство избран в близост до летището, се нуждаех от совалка.
Най-сетне регистрирана, час по-късно глътнах едно приспивателно и в мига, щом главата ми докосна възглавницата, помолих се за най-сладката пощада — съня.
На следващата сутрин се качих на натоварения „Нарита Експрес“, но при широките седалки, безупречно чистия интериор и красивите гледки неудобството от дългия пробег беше забравено. От мястото си до прозореца поглъщах с поглед пищния провинциален пейзаж на префектурата Чиба, докато пътувах към най-гъсто населения метрополис в света — Токио.
Релсите на високоскоростния влак пресичаха заблатени поля с оризища и обширни терени зеленина, заобикаляха по периферията сънливи градчета, които според приложението ми за пътуване бяха пропити с история. В едно от тях се издигаше холандска вятърна мелница, оградена от ярки сезонни цветя — жест на добра воля от холандците, за да отбележат четиристотин години търговия. Друго населено място е тайният град на самураите. Дали баща ми се е отбил да види руините от двореца? Дали е крачил по тайните пътеки и е обикалял няколкото останали къщи на онези, клели се да го бранят?
Като прекосихме водата, зелената природа отстъпи място на градската сивота, високите тесни сгради до една се бореха за същото пространство. През деформацията на облото стъкло на влака те ме поздравиха с поклони. Броях се за добре попътувала, но нищо, което бях виждала, не можеше да се сравни с Токио — нито Чикаго по размери, нито Ню Йорк по пренаселеност.
Силуетът на фона на небето беше неописуем.
Потвърдих спирката на екрана, предлагащ четири езика, прегледах си багажа и се приготвих за слизане. Отвън първо бях посрещната от високата влажност, а после от осъзнаването на нещо — баща ми е бил тук. Разхождах се през неговите истории, все едно се движех по карта. Вместо да забивам габърчета, за да проследя живота му, щях да следвам стъпките му. Кожата на ръцете ми настръхна.
Ресторантът, избран от Йошио, не беше на повече от няколко минути от гарата, но аз пристигнах в града по-рано, за да се насладя на гледките. Като истински турист щракнах няколко снимки на екстериора от червени тухли на гарата и позлатения заострен корниз. После отстъпих назад и направих още няколко. Макар и красива, архитектурата, включваща каменни облицовки и декоративни релефи, изглеждаше по-скоро европейска. Мястото й беше в Италия или Великобритания, не в столицата на Япония.
Всяко парче земя беше покривано от постройки и хората запълваха целия обем между тях. Имаше повече автомати за продажба, отколкото дървета, и макар градът да беше безупречно чист и без грам боклук, небето беше осеяно с билбордове. Извих шия назад и се опитах да си представя неоновите им светлини вечер.
На всяка крачка се натъквах на нещо интригуващо. Докато пресичах улицата, дочух чуруликане на електронна птичка. Спрях се в опит да набележа източника. Група тийнейджъри, облечени в цветовете на дъгата, посочиха към приспособление, окачено над пешеходната пътека, и се усмихнаха. Аз се усмихнах в отговор. Нямаше нужда от превод.