Усмивката му се разтегна още.
— Да. Архивите показват, че семейство Накамура са плащали данък както за къщата, така и за земята в продължение на много поколения.
— Това е невероятно. Благодаря ти. — Това трябваше да е семейството на жената. Открих ги, татко.
— Имам снимка, ако желаеш да видиш. — Отвори работната си чанта и извади фотографията.
Аз я попих цялата. Голямата традиционна едноетажна постройка беше едновременно проста и добре изпипана. С видими бамбукови рамки, стени от бели панели и покрит с керемиди фронтон. Беше разположена високо на зелен хълм, но се преливаше със заобикалящите я елементи, сякаш бяха едно. Именно това очаквах от Япония — финото очарование на Стария свят и неподатлива на времето елегантност.
Йошио кимна доволно заради така неподправената ми реакция, хвърли поглед към почти празната ми чаша за чай и я напълни, като заедно с това заговори.
— Построена е в традиционен стил Сукия, известен с естествената си и непретенциозна естетичност. Отсъствието на елементи от изкуствени материали подчертава необходимостта от лично усъвършенстване, а широките стрехи осигуряват спокойни сенки, където човек да може да размишлява. В началото чайните са били строени по този модел. Виждаш ли извивките на покрива и керемидите? — Посочи към снимката. — Те объркват злите духове.
— Защото те никога не се движат по права линия. — Смея се, макар че очите ми се пълнят със сълзи. — Красива е. — И отговаря на всяка подробност от историята с чая на баща ми.
— Можеш ли да ми кажеш повече за тази статия, която се каниш да пишеш? Спомена, че била свързана с историята на къщата, но открила ли си нещо интересно за семейство Накамура? — Усмихна се сковано и задържа усмивката прекалено дълго.
Косъмчетата по ръцете ми се изправят.
— Те съгласиха ли се на оглед и интервю?
— Няма ли да споделиш намеренията си?
— Ти няма ли да отговориш дали е уредено интервю? — Вирнах брадичка.
Лукавата усмивка беше изчезнала от лицето му.
— Макар че пропътува целия този път, съжалявам, Тори, но не мисля, че такова ще е възможно.
Сърцето ми се сви, а после ускори темпо.
— Не разбирам. Тревожат се, че ще напиша нещо изобличително за тях ли? Защото няма.
— Ти пишеш именно такива материали.
— Пиша базирани на факти репортажи за големи компании.
— Които изобличават хора с власт и техните спорни дейности.
— А това на свой ред осведомява обществеността, която има право да знае. Също както постъпваш и ти, Йошио. — Изпъвам рамене назад. — Така че, прости ми, но сега наистина не разбирам. Реших, че си готов да ме уредиш, а ти всъщност предпазваш тях.
Той сви нехайно рамене.
— Просто съм любопитен за намеренията ти.
— Знаех си. — Изпухтях малко пресилено. — Подлагаш ме на скрининг, защото си любопитен дали зад това се крие история.
— Разбира се. — Остави клечките си за хранене, попи устата си с топла кърпа и се облегна назад. — И има ли такава? — Повдигна вежда.
Размърдах крака и хвърлих още един поглед към снимката на къщата. Исках адреса, така че щеше да се наложи да му разкрия част от историята на баща ми, но нямаше как да предположа каква ще е реакцията му на такава спорна тема.
— Ами ако ти кажа, че не възнамерявам да пиша за къщата или семейството?
— Ще се почувствам още по-любопитен.
— Може ли първо да ти задам един малко деликатен въпрос? — Той кимна, а аз поех дълбоко въздух и премислих откъде да започна. Разполагах с пълното му внимание. Не желаех да го прахосвам.
— Кога е приключила американската окупация?
— През 1952 година.
— Да, през 1952. — Татко беше служил между 1954 и 1957 година. Само две години по-късно. — Доколкото научих, имало е много деца, родени на американски военнослужещи и японски жени. Също така са се сключили и много смесени бракове. Правилно ли е заключението ми?
— Да, сключили са се известен брой смесени бракове, но не е било толкова често и много от бебетата не са оцелели.
— Не са оцелели ли? — Раменете ми потъват. — Заради…?
— Някои заради болести, а други заради липса на адекватни грижи. — Йошио снижи глас и се облегна на масата. — Тори, жени, озовали се в подобно положение, се оказвали сами на света и неспособни да се грижат адекватно за децата си. Не забравяй, че в Япония са установени древни традиции и е било скоро след войната.
— Война или не, било е безобразие да са отритвани така, не си ли съгласен?
— Безспорно. Но ти също така трябва да се съгласиш, че Америка не е посрещала с добре дошли невестите, водени от младите мъже у дома скоро след разпускането на японските лагери за интерниране и свършването на войната.