Мислите ми се насочиха обратно към американската история: към статии и снимки на японски булки, обвинявани, че са уловили в мрежите си войници, към американци с японски произход, принуждавани да се откажат от домовете и бизнеса си и вкарвани в затвора също като престъпници. Отказах се да съдя, осъзнавайки, че моята страна, също като неговата, нямаше право на това.
Йошио кимна.
— Виждаш ли? Отговорността не е на една страна или култура, а на цяла раса. Човешката раса. Толкова дълбоки рани, нанесени от война, отнемат повече от един живот, за да зараснат. Нужни са много на брой. Дори сега, в такива модерни времена, подобна ситуация в Япония би била трудна.
— И все пак, толкова много бебета. — Усмихнах се в опит да внеса малко лекота.
— Да, да, защото, както казах, хора сме, нали така? Дори през войната винаги е налице това. — Засмя се кротко.
Усмихнахме се един на друг, открили обща територия.
— И така. — Йошио се наведе по-близо. — Минах ли през твоя скрининг? Сега ще споделиш ли с мен евентуалната история? Какво си научила за това семейство?
Думите му увисват помежду ни за кратко.
— Йошио, няма история. Поне не такава, която да се каня да публикувам. — Завъртях чашата си за чай. После я върнах обратно. — Искам това интервю по напълно лични причини. Неща, които се отнасят до моето семейство — пробвах с мъгляво обяснение. — Разбираш ли?
Веждите на Йошио потрепнаха, а после сведе поглед, все едно обмисляше. След миг срещна моя и кимна.
— Да, мисля, че разбирам. Благодаря, че сподели с мен.
Усмихнах се, благодарна, задето нямаше да се налага да пояснявам.
— И кой да знае, да видя къщата, да се срещна с член на семейството, би могло да отговори на въпросите ми, без да задавам такива, които да доведат до неудобство. По тази причина това интервю е толкова важно.
Лицето му посърна.
— Радвам се, че съумях да набавя снимката и адреса, но както казах преди, интервюто може и да се окаже невъзможно.
Сърцето ми спря.
— Отказали ли са?
— Не. В къщата не живее никой, та да го попитаме.
Отпуснах се назад изумена.
— Празна ли е?
— Да, според съседите е празна от известно време, но както виждаш на снимката, имотът е добре поддържан.
Огледах прекрасния пейзаж.
— Кой се грижи?
— Аз също се почудих на това. Прости ми за любопитството, но аз също проведох известни проучвания. Открих няколко семейства Накамура в префектурата Канагава, но само едно с такива дълбоки корени в Зуши. Семейство с голям частен бизнес със седалище близо до Йокохама и име „ТДН“. Макар да са добавили и други отрасли, натрупали са състоянието си посредством търговия с джунджурии и чай.
Отпих от собствения си чай и попитах:
— Какво означава „ТДН“?
— Търговско дружество „Накамура“.
Ококорих очи и сподавих смеха си. Търговецът, управляващ империя.
Усмихнах се на Йошио в плен на внезапни емоции, защото не просто пасваше, пасваше идеално. Точно оттам беше започнала историята на баща ми. Татко казваше „От чая никога не е произлязло нищо хубаво“, но именно тогава това се беше случило.
Глава 25
Япония, 1957 г.
Надигам се до седнало положение с рязко ахване, задавена от натрапчивата утринна светлина. Отмятам коса от потното си чело и оглеждам заобикалящото ме. Малка маса, рисунка с мастило суми-е, окачена до прозореца, и куфарът ми под нея. Примигвам в знак на разпознаване. Намирам се в Бамбуковия родилен дом, където снощи се роди бебе.
Където снощи може би умря бебе.
Всичко приижда обратно, за да пробуди сънливия ми разсъдък. Момичетата. Малката Жин, мълчаливата сред тях. Айко, подла, но модерна. Хацу, момичето с тъжните очи. И Чийо, така шумна и нагла. Думите й ме заливат. Ти какво си мислеше? Че всички имаме красиви съпрузи, които сме подлъгали да се оженят за нас? Покривам корема си с длани, започнала е да се образува малка издутина.
Насочвам поглед към стената и ми се приисква да можех да видя през нея. Йоко дали още е там? Дотук престоят ми определено не е спокоен. Ослушвам се за нея, но дочувам суетня в други части на къщата.
Никой не ме събуди.
Обличам прости блуза и пола и бързам да се приготвя. Не се каня да се задържам, така че връщам всичко в куфара си и го поставям върху леглото. Все още ми предстои да се срещна с матроната Сато във връзка с изследванията ми. Стомахът ми се премята, защото не съм сигурна дали го искам.