Плъзвам вратата и подавам глава навън. От предната част на къщата се носят гласове. Всяка предприета от мен стъпка е тиха, но целенасочена. Тук съм, за да сме сигурни. Това е всичко. После ще се прибера у дома и ще се върна при Хаджиме.
Хацу мие съдове в кухнята, а Айко се кара с жената, която ръководи клиниката. Само Жин още се храни. Поглежда към мен и аз я дарявам с блага усмивка.
— Охаю — казвам на всички.
Матроната Сато обръща гръб на Айко, а очилата й с телени рамки са поставени ниско на широкия й нос.
— О, пропусна закуската. Няма риба, но вземи купа и я напълни с мисо. Късметлийка си, че изобщо нещо остана.
— Значи аз не мога да ям, но тя ще яде? — Айко изстрелва възмутено всяка дума. — Ако не участваме в приготовлението, не ядем. Такова е правилото. — Опира дланта си с направен маникюр в плота и се накланя, за да предизвика матроната. Коремът й е разположен ниско и кара задните й части леко да се полюшват.
Матроната Сато размахва във въздуха късия си и дебел пръст.
— Тя ще яде, защото е нова и още учи правилата. Хайде, Наоко. Вземи купичка.
Вземам една и стрелвам Айко с очи. Тя скръства ръце и ме наблюдава, докато си сипвам от соевата супа. Водниста и рядка е, но мирисът на ферментирало възбужда вкусовите ми рецептори. Сядам срещу Жин и се старая да игнорирам красивото чумерене на Айко.
— И кога ще постъпи плащането, Айко? — Матроната опира ръце във внушителните си бедра и прехвърля тежестта си на задния крак. — Късметлийка си, че не си на улицата. — Извърта се към Хацу, която поставя подсушените съдове по местата им. — Намери Чийо и елате да ми помогнете да изчистим стаята на Йоко.
Изправям гръб. Йоко си е тръгнала?
— Чийо! — Хацу се отдалечава забързано да я издири.
— Матрона Сато? — Гласът ми трепери. Искам да я попитам за момичето, за нейното бебе, но вместо това се съсредоточавам върху причината аз да съм там, така че да мога да си тръгна. — Изследванията?
Матроната се обръща и бърше ръце в престилката си. Отправя ми равнодушен поглед.
— Какви изследвания?
Втренчвам се в нея, неспособна да повярвам на ушите си.
— Нали помните, че днес трябва да направим изследванията, за да мога да си отида у дома?
Ноздрите й потрепват.
— Утре.
— Утре ли? Но мъжът ми ме очаква днес. — Пулсът ми се ускорява, защото осъзнавам, че ако са го забавили, изобщо няма да ме очаква. Така или иначе не мога да остана до утре.
Тя клати глава и размахва ръце, за да отпъди думите ми.
— Този твой мъж трябва да го обсъдя с баба ти, а ти имаш нужда от почивка. — Снижава брадичка. — Утре. А сега се нахрани. — Обръща ми гръб и напуска помещението.
Ще се среща с баба ми? И какво има предвид с „този твой мъж“? Какво има да се коментира? Айко дърпа купата ми с мисо настрана. Вдигам поглед. Очертаните й очи се присвиват до цепки.
— Правилото е, ако не помагаш за приготовлението на храната, не ядеш. — Айко вдига купата и сръбва от нея.
— Ти също не си я приготвила. — Шепотът на Жин е лек като перце.
Двете с Айко зяпваме изненадано към нея. Жин се е вторачила в ориза си, готова за отговора на Айко.
— Виждаш ли? Бях сигурна, че имаш глас. Жалко, че не знаеш кога да го използваш. — Нагълтва още супа и се обляга в близост до ухото на Жин. — Какво? Нямаш ли да кажеш друго? Пак ли си забрави думите?
Айко ми се ухилва и излива останалото в мивката. Мълча, но не отклонявам очи. Тя повдига и спуска предизвикателно вежди, а после ни оставя сами до масата. Жин ме поглежда и бута купата си към мен.
Махвам с ръка в знак на протест.
— Не, Жин. Всичко е наред. Мога да изчакам.
Тя клати глава и я побутва още по-близо.
— Не, на мен ми стига.
— На мен ми стига Айко — произнасям и разсмивам Жин.
— Ревнува, защото имаш мъж, а нейният приятел е женен. — Посочва към купата. — Моля те…
Кимвам, благодарна за предложението й, и приемам. Коремът ми къркори, докато го пълня. Обмислям думите на Жин и внимателно подбирам своите. Трябва да узная за бебето. Да чуя изречено на глас онова, от което се боя.
— Йоко в друга стая ли е?
— Тя си тръгна.
Спирам да се храня и се навеждам към нея. Снижавам гласа си до шепот. Меко почукване по тиха камбана пак ще произведе звук.
— Ами бебето?
Тя навлажнява устни и навежда ниско глава.
— Няма го.
— Няма го? — Думите звучат кухо. Почуквам отново. — Имаш предвид…
— И аз искам това бебе да го няма.
В съзнанието ми изплуват думите на Окаасан: Баба ти познава акушерка, която може да се справи с тези неща. Сърцето ми се свива. Това не е родилна клиника. Място, където да се укрият майките е, където се справят с нежеланите бебета.