Какво е сторила баба ми? Какво е казала на баща ми? Той наясно ли е? Съгласен ли е? Ами Сатоши? Не, той не схващаше ситуацията повече от самата мен.
От устните ми се откъсва протяжна трепереща въздишка. Тук всички са млади и неомъжени. Ако се съди по историите на Айко и Чийо, дали всички носят бебета със смесена кръв? Тези деца са приемани за нещо по-долно, защото във вените им не тече чиста японска кръв. Това кара моята да закипи.
Бедната Йоко. Това нещастно бебче.
Насочвам внимание към големия като балон корем на Жин. Ако невежеството е майка на подозрението, каква е истината, когато то бъде потвърдено?
— На колко си години, Жин?
Стрелва ме с плахия си поглед.
— Миналия месец навърших тринайсет.
Сърцето ми се свива. Не е много по-голяма от Кенджи. Аз съм почти на осемнайсет, само с пет години по-голяма, но пет години е разликата между юношество и това да си зряла жена. Пет години могат да бъдат много дълго време.
Въздишам и едва изтласквам въпроса навън.
— Ами бащата?
Устните й се движат, но не излизат думи. Вместо това ги дъвче и клати глава. Очите й сякаш са невиждащи.
Прибутвам се по-близо и се накланям към нея.
— Можеш да ми се довериш, Жин.
— Казах не — промълвява тя едва чуто. Пръстите й се разтварят и после се стягат в юмрук. — Родителите ми винят мен, дори след като им обясних. Повдига рамене. — Затова избрах мълчанието. Какъв е смисълът да говориш, като никой не те слуша?
— Аз слушам. — Презирам съжалението в тона си. То напира вътре в мен и заплашва да се излее.
Жин се взира в корема си, сякаш прочела мислите ми. Устата й се изкривява в гримаса.
— Майка ми твърди, че бебето е наказание. Не щя да се махне и толкоз. Ще се роди, така че съм принудена поне веднъж да погледна подигравателното му бледо лице и дяволските му очи.
Поизправям се и заговарям с авторитет.
— Той е дявол заради това, което ти е сторил, Жин, не защото е чужденец. И бебето ти е невинно.
Очите й се навлажняват, но не потича нито една сълза.
— Ти си късметлийка, Наоко. Имаш подходящ мъж, така че ще имаш нормално бебе. — Сбърчва чело. — Защо изобщо си тук?
Не отговарям, защото няма да остана още дълго.
Матроната Сато е излязла и всички се възползват от отсъствието й. Айко оправя косата на Чийо в стаята им и дърдорят за музика и филми, а Жин седи сама и чете. Хацу е единствената, която изпълнява задълженията си.
Аз планирам бягството си.
Отминавам Хацу, кимвам и плъзгам основната врата, заявявайки, че се нуждая от свеж въздух. Нахлузвам обувките си, хвърлям поглед назад към Хацу и се запътвам към предната веранда. Ярката усмивка на слънцето ме кара да примижа и да се мръщя. Красив ден след толкова мрачни вечер и сутрин.
С цел да не събудя подозрение откъсвам филиз от вечнозелен храст и се разтакавам наоколо, все едно проявявам интерес към обширния парцел.
Подритвам тревата и се насочвам към пътеката, довела ме тук. Въздухът гъделичка носа ми, но се въздържам и не кихам. Един поглед през рамо ми дава да разбера, че изпълнението ми не се радва на зрители, така че тръгвам към изхода.
Отивам си у дома.
Заедно с Хаджиме ще съумеем да намерим начин да се обърнем към татко, както и да измислим какво да правим с Кенджи. Баба ми е отделен случай. Имам мои собствени мъдри думи, които да споделя с нея.
Малкият ми куфар стои стегнат в стаята ми, но не ми е притрябвал. Всичко в него подлежи на замяна. Това бебе обаче не. Ускорявам крачки и прехвърлям в ума си неотдавнашните събития. Въпросът на Жин се забива право в центъра. „Ти защо изобщо си тук?“ Това обяснява озадачаването на матроната Сато, когато се срещна със Сатоши. И защо трябва да обсъди нещата с баба ми. Но какво променя това?
Не възнамерявам да остана, за да проверя.
Глезенът ми се изкривява, защото стъпвам лошо на тясната пътека и забавям темпо, за да съм по-предпазлива. Стърчащи клони са протегнали високо ръце, за да оформят балдахин. Прикрита в сянката му и надалече от тази къща, аз дишам свободно за пръв път от идването ми. Мостчето трябва да е някъде пред мен и после още малко до портата.
Спускам се надолу по полегатия наклон, но стъпалото ми се плъзва и пропускам крачка, преди да се уловя за клон и да се задържа на място. Въздухът е изпълван от звука на бълбукаща вода и аз зървам мостчето.
Докато го прекосявам, хвърлям поглед към шараните. Мисълта ми не спира да работи. Аз не съм момиче в кутия. Истинският свят е навсякъде около мен — виждам как действа и ми е ясно, че съществуват несправедливости. Първо, налице е татко, пенсиониран военен с непоклатими възгледи; Обаачан, догматична и непреклонна в разбиранията си; Таро, заслепен от национализъм.