Той ме обича.
Кое момче използва тези думи? Никой сред онези, които познавам. Дори баща ми не ги казва на мама. Докато разговаряме за планирания ремонт, облягам се на него за утеха и вдишвам мириса му — на прясно щавена кожа и цитрус. Непознатият аромат на афтършейва е екзотичен за мен. Харесвам всичко у него, защото е неочаквано.
— … а край верандата мога да разчистя терен за градина. Успяваш ли да я видиш? Знам, че със Сатоши и семейството му би живяла в голяма и модерна къща, но…
— На кого му е притрябвала голяма и модерна къща? — Обръщам се към него, сама изненадала себе си с бързата капитулация. — На кого му е притрябвала вечно недоволна свекърва или лабиринтът на нова семейна йерархия и техните правила? Не и на мен, така че малка едноетажна къща, стига да я деля с теб, напълно ме устройва.
С Хаджиме умът и душата ми не само са в покой, те ликуват, но… Сърцето ми се свива.
Защо всичко това трябва да е толкова трудно.
— Какво има? — Питащите му очи търсят моите, изпълнени с вина. — Не ти харесва ли?
По гръбнака ми плъзва страх.
Кимвам с благодарност. Пред Хаджиме мога да изразявам мнението си или да се занасям, защото той харесва мислите ми, както и усмивката ми. Но как да обясня това? Не запуснатата къщурка поражда тревога у мен, а общността. Районът е обитаван от Ета, отхвърлените. Буракумин са на дъното на обществения ред. Те са бедни, някои са със смесена кръв и занятията им са все свързани със смърт: касапи, кожари, гробари. Ето защо се смятат за опетнени, нечисти и символ на лош късмет.
Аз съм тази с лошия късмет.
Семейството ми ще го забрани. Да живея тук, би означавало да съсипя репутацията на татко и перспективите на Таро да спечели такава. Хаджиме не знае, че семейството ми вече ми е избрало друг кандидат, а сега да му стоваря и това? Още един удар по кух барабан. Потърквам носа си и забивам поглед в краката си.
Хвърлени са големи сенки, защото това никак не са дребни ядове.
Глава 3
Америка, наши дни
На сутринта, когато баща ми имаше насрочен час при лекаря, натоварихме кадилака му и потеглихме на изток. Шосето с две платна щеше да ни отведе право в раковия център „Таусиг“ в Охайо, след като минехме покрай полета, насадени със соя и царевица, и обширни терени с вятърни турбини, изпълващи хоризонта. Татко повдигна козирката на новия си каскет и избърса чело с кърпичка, после се загледа през отворения прозорец.
Наблюдавах го с хвърляни изкосо погледи.
Не бяхме говорили за писмото му от Япония — за какво беше, от кого, какви чувства пораждаше у него, — но това не означаваше, че аз не мислех по този въпрос. И как иначе? Той го бе взел със себе си. Мярнах познатия червен надпис преди тръгване. Татко улови погледа ми, взе го и прибра плика сгънат в джоба си. Не каза и дума, а на мен ми беше ясно, че не бива да питам, но освен че се тревожех за постоянно високата му температура, не мислех почти за нищо друго.
Кой го бе пратил? Вероятно стар приятел от кораба, но пък тогава писмото би дошло от Щатите, не през океана. Мина ми през ума за благодарствено послание по повод благотворително участие или за бюлетин. Татко помагаше на деца и каузи по целия свят, но нещо от този род не би предизвикало подобна реакция. Само веднъж преди го бях виждала така просълзен — на погребението на мама.
Татко бе обзет от пристъп на дълбока кашлица и напразно се опитваше да прочисти гърлото си, а после погледна към мен.
— Много си мълчалива.
— Внимавам в шофирането — отвърнах и беше истина. Вярно, че кабриолетът с подвижен покрив модел 1958 година си бе сензация — с червен кожен салон, перленобял отвън с тъмночервени тънки ивици от крилатата предница към издължената задна част, — но големите му размери го правеха труден за управляване. А и за пръв път го карах.
Всъщност, когато бях по-млада, преди майка ми да е успяла да възрази, той ми позволяваше да се настаня помежду им и ми даваше да хващам волана. Тя писваше, щом той го пуснеше, като го крепеше само с повдигнато коляно, и го мъмреше да намали, щом надвишеше препоръчваната скорост. Да се возя в кадилака на татко, за мен винаги бе забавно приключение.
Да карам класическия кабриолет, беше ново изживяване. Мъчно го управлявах и от всички страни ни задминаваха профучаващи автомобили. Дори при вдигнати стъкла и със сложени слънчеви очила постоянно трябваше да отмахвам косата от очите си. Возенето със свален покрив не бе тъй вълнуващо, както го помнех. Споделих го с татко.