Аз ли? Аз се влюбих, омъжих се и нося дете от американец, независимо от всичко това.
Може да съм упорита и своенравна като татко, но сърцето ми е от Окаасан. В противен случай как бих могла да го дам на Хаджиме? Гърдите ми се напрягат заради насечените болезнени издихания.
Трябва да се махна от тук.
Виждам пред себе си високата бамбукова ограда с черни напречници. Повдигам дървеното резе и бутам портата с разтворена длан, но тя не помръдва. Отново я побутвам. Нищо. Помества се само колкото да поеме тежестта ми.
Пулсът ми се ускорява. Защо не се отваря? Обръщам се странично и притискам бедро, но тя само се огъва повече. Обзема ме паника. Преценявам височината на оградата, а после дължината й. Дали да я следвам? Да се покатеря? Сграбчвам с две ръце напречните греди и разтрисам с всички сили в желание да се отвори и да ме пусне на свобода.
— Така няма да се получи.
Извръщам се рязко. Хацу.
— Проследила си ме?
Тя пристъпва на открито.
— Матроната Сато заключва отвън, когато излиза. — Тръгва с поклащане към мен. — Обикновено катинарът е отвътре.
Отстъпвам и разтварям шокирано устни.
— Твърди, че било, за да не допуска натрапниците, но на всички им е ясно, че е, за да ни държи, докато не получи последното плащане.
Отминавам я, без да се замисля, и поемам покрай бамбуковата ограда, като отмятам клони, за да си разчистя пътя.
— Почакай. Наоко, къде отиваш?
Няма да остана тук.
— Няма как оградата да заобикаля целия имот, нали така? — Земята хрущи под сандалите ми, а бодливите храсти ме шибат по прасците.
Хацу ме следва. Одраскванията сърбят, така че се чеша, докато ме догони. След като тя вече е зад мен, продължавам напред. Тя държи ръката си високо, за да спира клоните да не я удрят през лицето. Заплетеният храсталак става все по-гъст с всяка крачка.
Отвъд оградата долитат гласове. По улицата минават хора. Сърцето ми подскача. Двете спираме и се втренчваме в бамбуковата ограда. Затварям едното си око и долепям другото до бамбуковите стъбла в опит да надникна между тях. Двама монаси. Един по-стар и един в дълга бяла роба.
— Хей? — Старая се да звуча спокойно. — Хей? Извинете?
Разговорът им спира. Нещо е промърморено и после:
— Да?
— Здравейте. — Хацу приближава и притиска лице до моето. — Можете ли да ни кажете дали оградата продължава още много? Опитваме се да я обходим.
— Докъде да я обходите? — пита монахът.
— Докато не излезем отвъд — отвръщам с надеждата, че сме по-близо, отколкото си мислехме.
Пауза предхожда сериозен тон.
— Деца мои, вие вече сте от другата страна.
С Хацу се споглеждаме. Какво означава това? Тръгват ли си?
Первам оградата с ръка.
— Почакайте! Моля ви! Извинете?
— Забрави, Наоко. Освен ако не попаднем на брат Дайган, тези монаси няма да ти помогнат. Дори не и монахините, които работят и живеят в прилежащата общност. Наясно са какво представлява това място и стига да сме вътре, не се месят. Такива са правилата.
Изправям се и се осмелявам да изрека думите.
— Какво е това място, Хацу? Кажи го. Искам да го чуя произнесено на глас.
Тя ме изучава.
— Матроната предлага услуги на онези, чакали прекалено дълго за аборт. — Повдига рамене. — Просто бизнес. Това е всичко. — След това поема през храстите към мястото, откъдето дойдохме.
Този път аз следвам нея.
— Аз искам бебето си, Хацу.
Тя се обръща и изсумтява.
— И Йоко искаше нейното. Канеше се да се добере до онзи дом, преди да е родила, и после да го остави на стълбите. Но болките й започнаха прекалено рано.
— До кой дом?
Хацу отмята кичур коса от челото си и върти очи. Обръща се, явно дотегнало й от моите въпроси.
Дърпам я за рамото.
— Хацу, какъв дом?
— Онзи за деца със смесена кръв. — Отново поема напред, като отбутва клони от пътя си. — Намира се в Оисо. Някаква жена ги прибира. Не знам подробности. Чувала съм, че е претъпкано и там върлуват болести. С какво това е по-добро?
Вдигам високо крака, за да избегна къпинов храст и превъртам думите й в главата си, та да успея да ги схвана. По бузите ме дерат клони и аз ги отмятам настрани необезсърчена.
— Бебето на Йоко е било със смесена кръв, така ли?
— Да. Научих, че било момче. Дробовете му си ги биваше, нали? — вмята. — Толкова силно плачеше.