Глава 27
Япония, наши дни
Преди с Йошио да се разделим пред ресторанта, той ми даде снимката на традиционната къща в Зуши, както и новия й адрес. Опитах се да платя за обяда, за да му се отблагодаря, но той не позволи.
Чувствах се доста оптимистична, докато чаках да се кача на влака за Йокосука. Най-накрая налице беше някакъв прогрес. Къщата беше регистрирана на името на Накамура, същото име от брачната декларация на баща ми, и макар да стоеше празна, бяхме я открили. Освен това съществуваше сериозна вероятност Търговско дружество „Накамура“, учредено от хора, родом от Зуши, да я притежава.
Трябваше да са те. Търговско дружество пасваше идеално на историята на татко.
Проверих билета си за японските железници и после се озърнах за белези, че съм на вярната опашка. Вълнението от деня и все още мъчещият ме джетлаг още повече затрудняваха ориентирането ми в претъпканата гара.
Объркващ беше и служителят с бели ръкавици, който сочеше към влаковете, докато пристигаха или потегляха от перона. Не беше от онези, описани по-рано от Йошио, които натъпкваха хората, и макар веднъж татко да беше споменал как на гарата се изпълнява гимнастика, този не се упражняваше. Никой освен мен не го и поглеждаше дори.
Заех се да изучавам странните сини лампи LED, които висяха над него. Дали бяха камери, които предават в центъра за контрол на трафика?
— Лампи срещу самоубийства.
Обърнах се и заварих пред мен да стои млад мъж, рус и луничав и може би на цели двайсет години. Имаше издайническата прическа, присъща за армията. Посочи към посоката, в която гледах.
— Онези лампи, госпожо. Целта им е да успокояват тълпата и да спират хората да се хвърлят пред влакове.
— Наистина ли? — Отстъпих назад от боядисаната линия, единствената бариера между мен и релсите долу. Тъкмо бях чела експозе за уличните лампи LED и как удвояват риска от рак на кожата. Защо в Япония ги смятаха за успокояващи? Поусмихнах се, неособено склонна да повярвам. — Сигурен ли сте?
— Честно казано, не напълно. — Повдигна рамене и се усмихна смутено. — Тази седмица пристигнах от Северна Каролина и прикаченият ми партньор ето там… — Посочи към приятеля си, който флиртуваше с групичка японски момичета. — Ами, възможно е да ме занася. — Те му помахаха да отиде при тях. — Добре дошли в Япония. — Засмя се и затича да се присъедини към тях.
Не беше различен от представата ми за татко по онова време. Млад, сигурно надалече от дома за пръв път и жаден за приключения. Наблюдавах ги как се смеят и позират и си представих как младият мъж, по-възрастен и вече женен, разказва на децата си истории за Япония и момичетата, с които се е запознал там. Усмихнах се. Надявах се неговата история да има щастлив край.
Надявах се моята също да завърши щастливо.
Хвърлих още един поглед към билета си, а после към сочещия влакове служител.
— Извинете. — Пристъпих към него, а той посочи към моята опашка. — Оттук ли ще потегли влакът за Йокосука?
— Йокаска ли? — попита той, без да спира със сочещите си жестове.
Не произнасях правилно името на града. „О“ беше кратко, а „У“ беззвучно.
— Да, оттук ли потегля влака за Йокаска?
Установих, че повечето японци разбираха най-основен английски, но малцина правеха опити да го говорят. Вместо това ми отвръщаха с усмивки, кимвания и жестове. Върнах се на опашката си вече по-уверена и докато чаках, се заех да прегледам уебсайта на Търговско дружество „Накамура“.
На страницата, кръстена „Фирмено наследство“, се обясняваше как семейството имало дългогодишна история във вноса на фабрични изделия и износа на суровини, но неотдавна са разширили дейността си. Дистрибуторският им център беше разположен близо до пристанището, а главното им седалище се намираше в бизнес района Минато Мирай 21, недалече от гарата в Йокохама. Обмислях да им звънна и да си уредя среща, но влакът ми пристигна.
Вратите се отвориха и отвътре се изля маса от хора, а ние се запромушвахме сред тях, за да се качим. За разлика от експреса без спирки от летището „Нарита“ с неговите широки тапицирани седалки, по линията към Йокосука се движеше обикновен пътнически влак. Отворих пластмасова седалка на външната стена, но в крайна сметка я предложих на възрастен човек, качил се след мен. Табелка запознаваше с правилата посредством картинки. Бяха забранени пушенето, храната и разговорите по мобилен телефон, а възрастните, болните и бременните бяха с предимство.
Стиснах каиша, висящ над главата ми, отпуснах се на ръката си и улових любопитния взор на жената до мен, този на мъжа, притиснат зад нея, както и на още няколко други. Озърнах се, установих, че само аз стоях с лице към външната стена и се обърнах. За това нямаше табелка.