— Какво има?
Високите хълмове прегръщаха брега на полуострова, хоризонтът беше осейван от непокътнати острови и в сиво-розовата мъгла на привечерното небе сред тях се издигаше величествено планината Фуджи.
— Планината Фуджи.
— О, да, планината Фуджи — отвърна Йошио. — Мъдрец си, ако я изкачиш веднъж, но глупак, ако повториш.
— И затова пък аз обичам японците, неизменно така проницателни — отбелязах, за да го подкача за думите му от по-рано.
Той се засмя.
— Всъщност пишеше го на торбичката ми чай.
— Разбира се, как иначе. — Усмихнах се.
Имала бях намерение да се върна в хотела, но като затворихме, седнах на плажа и наблюдавах как слънцето озаряваше небето в розово и червено над неспокойния океан. Аз бях също толкова неспокойна. Бил ли е тук баща ми? Съзрял ли е и той това? Не открих снимка на планината Фуджи сред архива му, но нямаше как да не приема, че се е случило.
Изрових малък плавей и изписах в пясъка йероглифите канджи, означаващи името Накамура. Те притежаваха къщата. И макар да не беше организиран оглед на имота, нямаше да напусна Япония, без да я видя.
Разполагах с адреса, така че на сутринта щях да я издиря.
Глава 28
Япония, 1957 г.
С Хацу и Жин седим на стълбите на верандата, заобикаляща родилния дом, и се наслаждаваме на хладния вечерен бриз. Лятото опакова пъстроцветните си чанти в нюанси на убито зелено в подготовка на скорошното си отпътуване.
Също и ние.
Надалече от любопитни уши не говорим за нищо друго. Но аз ставам нетърпелива.
Изтекли са два дни, откакто дадохме обета си да помогнем на изгубените души да преминат, като им изработим статуи Джидзо. Два дни, откакто обещахме да се обърнем към брат Дайган, ако не можем да задържим бебета си или да им дадем сигурност. Два дни, откакто започнахме да проверяваме катинара на портата и да обхождаме земите в търсене на изход.
Два дни — прекалено дълго.
Досега се въртим в кръг. Въздишам тежко. Не мога да го спра. Сърцето ми се е стегнало до крайност.
— Какво не е наред? — интересува се Хацу и ме побутва леко.
Хвърлям поглед през рамо да се уверя, че Айко и Чийо не могат да ни чуят, а после се накланям към нея.
— Работата е там, че претърсваме земите по няколко пъти на ден, а се натъкваме все на същото. Знаем, че има предна пътека между затворената порта и дома и задна пътека, водеща към мястото, където чакат душите на бебетата. Но останалото е необхватна гора, заобиколена от безкрайна ограда.
— Именно заради това продължаваме да търсим. — Хацу снижава брадичка.
— Но има толкова много земя за претърсване и толкова кратко време. Матроната излиза само за дребни ангажименти, така че предимно покриваме все същия терен. — Поизправям се в опит да събера мислите си. — Също като трима слепи монаси сме, от които е поискано да опишат слон. Възприятията им са само късче от цялото.
Жин и Хацу се споглеждат.
Хацу скръства ръце.
— Но какво друго бихме могли да сторим? Не можем просто да излезем през заключената порта.
Ококорвам очи. Сърцето ми полудява. Защо пък не?
Все едно съм се покатерила на гърба на слона и вече виждам очевидното.
— Ами ако все пак можем? — питам и ги оглеждам една след друга. — Най-сигурният път навън е този, по който сме влезли вътре, нали така? — Поемам дълбоко дъх заради разкритието си. — Няма нужда да търсим друг изход, просто трябва да открием ключа! Знаем, че го държи в стаята си, нали така?
Очите на Хацу стават кръгли, а после помрачняват от тревога.
— Но как? Ако ключът е тук, матроната също е тук и винаги е някъде наоколо. Кога би ни се отворила възможност?
— Ще си създадем такава. — Зашеметена съм от перспективата. — Ще ги изведем навън, на просеката. Вие с Жин породете някаква олелия.
— Как например? — пита Жин и стрелка нервно с поглед ту мен, ту Хацу.
Повдигам рамене.
— Не знам, престорете се, че сте се наранили или че се карате, нещо. Каквото и да е. Кого го е грижа? Просто ги разсейте сериозно. А аз ще изприпкам вътре и ще крещя за помощ. — Едва не се засмивам. От това може и да излезе нещо. — Когато те изтичат навън, аз ще остана вътре и ще намеря ключа. Съвсем просто е.
— Рисковано е — клати глава Хацу.
— По-рисковано е да не опитаме. — Седя изправена и решителна с надеждата, че волята ми е достатъчно силна, та да понесе техните съмнения. — Знам, че ще успея да го открия. После ще можем да си тръгнем. Не мога да остана тук.