— Какво? — Матроната вирва раздразнено ръце. Айко се подсмихва, докато бърше съда, който е била принудена да измие. Чийо се изсмива и й подава друг.
Соча към вратата.
— Тя е пострадала и…
Още един пронизващ писък от страна на Жин. Този е дори по-силен. Доста впечатляваща актриса е! Може би нейният клуб е бил театър?
— Трябва да побързате, Хацу говореше за кръв и кости! Толкова я боли, че чак бълва огън през устата си! — избъбрям аз и никак не отстъпвам в изпълнението си.
Нов писък, но този е от Хацу. Вдъхновява и трите да се размърдат. Айко, Чийо и матроната се спускат към вратата.
Аз оставам.
Сърцето ми блъска така силно, че почти заглушава врявата навън. В мига, в който ги изгубвам от поглед, втурвам се към стаята на матроната да търся ключа. Централно до задната стена са разположени два футона един до друг. Ниски масички от двете им страни осигуряват баланс. На противоположната стена виси една картина суми-е.
Плъзгам вратата на дрешника и надничам вътре. Чаршафи, дрехи, кутии с лични вещи. Всичко е спретнато подредено. Ровенето с ръце между тях не довежда до появата на ключ.
Сърцето ми препуска, надничам навън и се ослушвам. До ушите ми достигат виковете на Жин. Гласът на матроната им съответства по сила, но не и по пискливост.
Гласовете им приближават!
Поглеждам наляво и надясно, а после очите ми се спират върху декоративна кутия на нощната масичка. Отварям я и разбърквам съдържанието й. Няма ключ.
Нов вик и лаещият глас на матроната, която нарежда на Чийо да помогне да се придвижат по-бързо. Коленича и опипвам под футона и подложката татами. Нищо. Гласовете им набират сила. Сърцето ми блъска в ребрата. Къде, къде, къде?
Обръщам се и обхождам с очи помещението.
Под кутията, която бях проверила току-що проблясва нещо. В пространството оформено от малките й крачета. Самотен ключ.
— Наоко! — проплаква Жин.
Скачам на крака и напускам стаята на матроната в мига, когато те пристъпват през външната врата.
Веждите ми подскачат на челото. Жин е прехвърлила едната си ръка върху раменете на Чийо, а другата върху тези на Хацу. Айко и матроната ги побутват в гръб.
— Какво не е наред?
Нима се е наранила наистина?
Жин се е прегърбила, плаче и…
Влага.
— Какво е станало? — Гласът ми трепери, когато приближавам, за да помогна. Дали е научила за плана ни? Дали е ударила бедната Жин?
— Чийо, помогни на Жин да стигне отзад — лае матроната. — Айко, ти ми помогни с тези двете, та да не се пречкат. — Хваща Хацу за ръката и я дръпва с такава сила, че тя губи равновесие.
Айко дръпва моята ръка, но аз я избутвам и държа да получа отговор.
— Какво е станало? Кажи ми!
Айко сключва пръсти около китката ми и ме тегли да я последвам. Хвърлям се рязко напред, но се препъвам в Хацу, докато те натикват двете ни в моята стая. Затръшват и заключват вратата, а аз я дърпам и блъскам.
— Матрона Сато! — продължавам да крещя, удрям по вратата и тегля бравата. После насочвам очи към Хацу.
Тя се строполява на пода с ръце обвити около големия й корем.
— Хацу?
Стъпки кънтят по коридора и се суетят из къщата. Матроната изстрелва нареждания. Също като през първата ми нощ тук е. Гърдите ми се стягат. Жин ридае от съседната стая. Нов писък.
— Хацу, моля те, какво стана? — промълвявам и приклякам до нея.
Тя вирва брадичка. Сълзите се леят като поток.
— Играехме, както се бяхме наговорили, но после Жин престана. — Тъжните очи на Хацу срещат моите. — Водите й изтекоха, Наоко.
А моето сърце се разтупка силно.
— Чакахме прекалено дълго. — Лицето на Хацу се изкривява. Тя го прикрива с длани.
Спускам се долу до нея, облягам се на рамото й, а тя е разтрисана от отчаяни ридания. Притискам длан до устата си, за да заглуша своите собствени. Какво да правим? Какво можем да направим?
Пропълзявам до стената и виквам към Жин.
— Ние сме тук с теб! Толкова си храбра, всичко ще бъде наред.
Хацу се присъединява към мен.
— Справяш се отлично, Жин!
— Моля ви, нека помогнем — умоляваме през сълзи. — Моля ви, нека…
— Млъквайте, там вътре! — нарежда матроната, а после кресва на Айко да намери още кърпи.
Писъците на Жин пулсират през стената, следвани от заповедите на матроната да не напъва. Нещо не е наред. Слушаме как Жин плаче, а матроната й обяснява, че бебето е в седалищна поза. Сдържаме дъх смълчани. Чакаме.