Като някой фокусник той извади червена ивица плат от жабката и вятърът мигом я опъна като платно на лодка.
Ококорих се, като разпознах маминия шал. Не бях го виждала от години. Още можех да я извикам в съзнанието си с него на главата — пепеляворусата й коса, навита на ролки предната нощ, прибрана под красивата тъкан с десен на цветя.
Докато се опитвах да го вържа върху косата си, татко се пресегна и хвана кормилото. Отклонихме се от правата линия, при което шофьорът на близка кола наду клаксона.
Побързах да вържа краищата на шала под брадичката си и се усмихнах на татко.
Той ми отвърна с усмивка.
— Отива ти. Задръж го.
Погледнах се в огледалото за обратно виждане и видях своето лице, не това на майка ми.
— Не мога. Той си беше неин.
— Не, сериозно го казвам. — Той сви рамене. — Истината е, че го бях предвидил за теб, но майка ти го намери и какво можех да направя при това положение?
Усетих сърцето ми да се надига в гърдите.
— Сигурен ли си?
— Да, искам да е твой. Това е важно.
Пригладих го върху косата си и се усмихнах. Обичах този шал. Носен на главата, той представляваше красив цветен мотив от червено и бяло, но когато бе изпънат, според татко разказваше история.
— Тайна при това — добавяше и прекарваше пръсти по ръчно поръбения край. После ми разправяше как Китай пазил тайната цели две хиляди години. Посочваше изрисуваните цветя и обясняваше, че същите растели в градината на двореца, където младата императрица за пръв път открила нещо по-ценно и от злато — копринените буби.
— Пиела чай, когато за нейна изненада от небето паднала какавида право в чашата й. — Разширяваше очи, за да изобрази емоцията й, а аз се кисках при тази му физиономия. Тогава се преструваше, че я вади от чашата, както бе направила императрицата, и твърдеше, че се проточила блестяща нишка, дълга повече от километър.
Императорското семейство било толкова впечатлено от качеството на нишката, че наредило от нея да се изработват екзотични тъкани, с които страната започнала да търгува по целия свят. И тъй като рядката коприна се разраснала до легенда, императорът издал специален указ източникът — копринените буби, живеещи в черничевите дървета в градината — да бъде държан в тайна.
— И си останало такава, докато… — Татко вдигаше пръст.
Приближавах се към него, като знаех, че оттук нататък разказът варира.
Понякога включваше разглезена принцеса, омъжена за принц от далечни земи. Не можела да живее без скъпоценните си одежди, тъй че скрила буби в сватбената си диадема.
Друг път баща ми твърдеше, че двама монаси несторианци използвали дългите си бамбукови бастуни, за да изнесат тайно бубите. Но любимият ми вариант беше за японски шпиони, които изминали дългия път на коприната — тъкмо това твърдеше татко, че е изрисувано в десена на шала. Бях прекарвала часове да си представям тяхното пътешествие от шест хиляди и петстотин километра, като прекарвах пръст по различните линии.
Ако кадилакът бе най-ценното притежание на татко, то спомените за маминия копринен шал с неговите загадъчни шарки и скрити истории бяха моето.
— Пак се умълча — отбеляза татко и ме изтръгна от размишленията ми.
Погледнах го.
— Мислех си за императрицата и как бубата е паднала в чая й.
— Нима го помниш?
— Разбира се. Помня всичките ти истории. Имаше една за морска битка заради японска принцеса…
Понякога в тази той твърдеше, че младежът бил самурай, чиито умни думи били по-бързи и от меча му. Друг път ставаше дума за богат принц, който можел да й даде всичко на света освен онова, което сърцето й жадувало. Когато го питах какво е то, той ми отправяше леко кривата си усмивка и отвръщаше „Мен“.
— О… — Почуках с пръст по волана. — И онази, дето си пил чай с императора.
Татко се засмя носово.
— Беше мастит търговец с огромна търговска империя. Как можа точно тази да забравиш.
— Имаш много истории за чай. — И за Япония. Погледнах го. — Можеше да ми я припомниш.
Татко ме удостои с усмивка. И точно в този момент времето се върна назад. Към момента, когато всесилният мъж разправяше епични истории на обожаващо ги момиченце. Беше наистина блажен спомен.
— От мен да знаеш, с изключение на коприната… — той пак прочисти гърло, — … нищо добро не е произлязло от чая.
Глава 4
Япония, 1957 г.
Избърсвам съня от очите си, боря се за контрол над съзнанието си. Лъч светлина грабва вниманието ми. Пърхане пред прозореца. Голяма бяла пеперуда размахва крила. Издигат се нависоко, после съвсем изчезват и ето ги отново разпънати широко.