Обикновено когато една жена е готова да роди, напуска дома на мъжа си и се връща при своите близки. Моето семейство прати мен тук. Представям си как баба ми уверява баща ми, че съм по-добре в родилен дом. Подозрението ми е, че е пропуснала да спомене що за клиника е това. Той ще вярва, че като жена баба ми знае най-добре. Тя създаде нещо повече от опашата лъжа; пораснаха й възмутителни криле и я отнесоха отвъд обсега на моята прошка. Да си представям, че баща ми е наясно за истината, е равносилно на пространството в подножието на морски фар. Тъма.
Хацу не може да си отиде у дома и е рисковано да отидем в моята къща в селото на изгнаниците. При положение, че Хаджиме е задържан някъде, ако семейството ми научи, че съм избягала, може да ме потърси там и да ни върне обратно. Прегръщам корема си и измислям думи за утеха: всичко е наред, малко птиче, аз ще те пазя от беди. От манастира няма да ни отпратят.
Въздъхвам с ясното съзнание, че тревогите ми са пера от врабче. Нещо дребно на фона на по-общата картина. Това бебе. Бебето на Хацу. Обетът, който дадохме. Онзи, който ще спазим.
Бебето на Жин го кръстихме Минори, което означава истина. Една от многото, с които се боря. Тъй като с Хацу тръгваме тази вечер, не можем да спазим обещанието си към Жин. Или поне не веднага. Кълна се пред небесата, че ще се върна да спазя думата си и да почета душата на бебето. Няма да му се наложи да чака дълго.
— О? Още ли? — Надробявам последното парче от сладката кифличка и го мятам във водовъртежа в потока, а после продължавам разходката си, заслушана в шумните стъпки на Чийо. Тя ме следва навсякъде.
В много отношения трябва да стана като този шаран, способна да се приспособявам към съответните води. Не бива да насилвам посоката си. Вместо това трябва да се поддам на течението и да отплувам. Именно така ще успеем да се спасим.
Пред мен се извисява портата, същата онази, която проверяваме всеки ден. Ръждясалият катинар на матроната Сато виси накриво. Подръпвам и се уверявам, че е заключен. Все още заключен. Усмихвам се. Няма да е задълго.
Ключът е у Хацу. Постоянно трябва да е у една от нас. Като предпазна мярка си го прехвърляме.
Ако в момента беше в ръцете ми, не бих се поддала на изкушението да се освободя. Не и без Хацу и нейното бебе. Как бих могла? Имаме един шанс да си тръгнем и трябва да го използваме заедно.
Чувам как монасите и монахините отминават за ежедневната си разходка. Същите монаси и монахини, които не биха се намесили, докато сме от тази страна, но са задължени да помогнат, преминем ли оградата.
Затварям едното си око и разтварям широко другото, за да надзърна между високите бамбукови стволове. Петна в кафяво и ръждиво. Представям си, че брат Дайган е сред тях в бялата си роба, с добродушното си лице и заоблени бузи, повдигнати нагоре от усмивката му, накарала очите му да се извият като полумесеци. Правя се, че той е в състояние да чуе съкровените ми мисли. Още не, брат Дайган. Не съм готова да дам бебето си. Все още имам шанса да я задържа. Ще се спасим тази вечер!
Имаме да преодолеем едно допълнително препятствие. Плъховете шпиони на матроната. Все пак те не са така лоши като лисиците на баба ми. Поне знаем кои са и къде са.
Тъй като следващата седмица в родилния дом пристига ново момиче, матроната Сато позволява на Хацу да дели моята стая. Не е нужно да се притеснява за място, защото след като избягаме довечера, ще разполага с предостатъчно. Нощта спуска сенките си, но ние лежим будни една до друга и слушаме песента от три ноти на щурците в храстите.
— Знам историите на всички — произнасям малко по-силно от шепот. — Как Айко е научила, че приятелят й вече си има семейство, как Чийо е забременяла нарочно, но мъжът отрекъл, че бебето е негово, и как Жин е претърпяла тежко изпитание. — Извръщам лице към Хацу. — Твоята обаче не я знам.
Тя се е вторачила в бамбуковите греди на тавана с тънкото одеяло, подпъхнато под заострената й брадичка. Косата й се е разпиляла също като ветрило във всевъзможни посоки. Примигва в тишината.
Размърдвам се да покрия голите си стъпала.
— Сатоши, момчето, което ме изпрати дотук, не е мъжът ми. Беше права да го подозираш. — Сгърчвам пръстите на краката си, изпитала неудобство от темата, но все пак споделям историята си с надеждата да науча нейната. — Никого не съм подвеждала преднамерено. Просто беше по-лесно да допусна недоразумението.
— Значи всъщност не си омъжена? — Извърта глава, за да срещне погледа ми, а после въздиша. — Почти се надявах да е истина.
— Не, омъжена съм. — Претъркулвам се на една страна и се подпирам на лакът. — Сатоши, момчето, което видяха всички, беше изборът на семейството ми за мен. Той е почтен, но аз вече съм дарила сърцето си на друг. — На лицето ми изгрява лека усмивка. — Казвам му Хаджиме, но името му е Джими. Джими Ковач. Американски моряк е. В момента корабът му е в Тайванския проток. Не знае къде съм или какво се е случило. Оженихме се, преди да замине. — Разказвам й как майка ми ми даде право на избор, как изборът ми разедини семейството и аз попаднах в дома.