Хацу също ляга на една страна и сега сме лице в лице, разстоянието, което да пропътува шепотът ни, е по-късо.
— Значи майка ти е дошла на сватбата ти? Всъщност е присъствала?
— Церемонията беше вълшебна, Хацу. — Описвам й подробности и с всяка изречена дума ги преживявам наново. Как фенерите блещукаха по дърветата също като хиляди искрящи светулки. Колко красив беше Хаджиме в безупречно бялата му униформа. Как вричането му в любов беше повторено толкова много пъти, че ме крепи дори в момента. Също така й описвам следващата сутрин. Как му съобщих, че е вероятно да имаме бебе.
— Той беше ли щастлив? — Тя забива брадичка в гърдите си почти невярващо.
Усмивката ми се разширява.
— Да, да. Въпреки че… — Клатя глава в едната и в другата посока. — В началото се изненада.
Смеем се.
Хацу се отпуска обратно по гръб и изпуска протяжна сънлива въздишка.
— Бебето ти ще има такава хубава история за идването му на този свят. Такава, в която ще е било желано и обичано. — Отново въздиша. — Ще ми се моето бебе да имаше същото.
Навлажнявам устни и се чудя дали да си позволя да задам въпроса още веднъж, но накрая се осмелявам.
— Каква е историята на твоето бебе, Хацу?
Тя прехапва устна, а после я освобождава.
— Нали знаеш как с Чийо и Айко се е случило нещо сходно. Дори с Йоко. Историите почти на всички са същите.
— С изключение на тази на Жин — отбелязвам.
— Да, с изключение на тази на Жин. — Лицето й става безизразно. — И с изключение на моята.
Притискам длан към устата си.
— Жин е късметлийка в известен смисъл. На нея поне се е наложило да се бори с един демон.
Сърцето ми се свива. Следват сълзи. Мокрят върховете на пръстите ми и се стичат по бузите ми. Заради това беше взела Жин под крилото си. Застъпваше се за нея. Грижеше се като майка. Аз не знаех. Не бях допускала. Не попитах.
— Нали разбираш сега? — Устните й се напрягат и плахите й думи едва излизат през тях. — Когато детето ми попита новите си родители „Защо са ме дали? Откъде идвам?“, те няма да разполагат с вълшебна приказка за венчавка със светлинки и забранена любов. Няма да има какво да предложат, защото с ужасна история като моята аз нямам какво да оставя.
— Оставяш живот, Хацу. — Прибутвам се по-близо, обвивам ръце около нея и прошепвам през сълзи: — Оставяш живот.
Хацу успя да потъне в сън. Похърква тихичко с всяко издишване. Слушам я вече от часове и обмислям чутото. Казаното ми от нея. И останалото неизказано.
Такава грозна истина.
Думата изнасилване е грозна на английски. Устните се издуват и бива изстреляна отведнъж. Грозна или не обаче, винаги е свързвана с нещо по-голямо.
Хацу е права. Благословена съм с хубава история. Заради това отсега нататък Хацу ще разказва моята. Тя също ще остави на бебето си приказка за любов и вълшебна венчавка.
Обръщам се на другата страна, взирам се в стената и си мисля за мъжа ми. Мъжът ми. Барабаня с пръсти по корема си и предизвикам вътре пърхане, леко като от перце. Толкова нежно, че ако не лежа неподвижно като статуя, бих го пропуснала. Хаджиме го пропуска. И ми липсва. Владее всичките ми мисли. В безопасност ли е? Мисли ли за мен? Бори ли се упорито да се върне?
Изтягам се с ленива прозявка, старая се да държа уморените си очи отворени и се обръщам, за да заваря Хацу будна и втренчена в мен. Изражението й пита време ли е? Примигвам, насочвам очи нагоре и се вслушвам в отговора.
В полудялото ми сърце.
Отоплителните печки бръмчат тихо и се чува меко неравномерно потропване също като миниатюрни камъчета по ръждивите на цвят керемиди на покрива. Вали ли? Вдишвам дълбоко, за да вкуся въздуха. Хладен и влажен е. Долавя се намек за газ, което означава, че матроната Сато пак е оставила фитила прекалено дълъг. Насочвам очи обратно към Хацу и кимвам. Къщата спи.
Време е ние да се разбудим.
Облечени сме на катове, за да възпрем нощния студ и за да не носим много багаж, та да сме по-маневрени. Ключът е у Хацу.
— Да вървим — подканям.
Хацу повдига куфара си и прави няколко предпазливи стъпки. Дъските на пода стенат заради безпокойството. Правим пауза, за да позволим на нормалния ритъм да се възстанови, преди да пробваме наново. После в пълен синхрон повдигаме стъпало и го полагаме долу отново заедно. Протяжно упражнение е, но гарантира, че няма да бъдем усетени. Разстоянието до вратата винаги ли е било толкова голямо? Близо до прага подът проскърцва под тежестта ни, с което заплашва да ни издаде на матроната и нейните шпиони.