Замръзваме с ококорени очи и се ослушваме.
Може би имаме късмет, че вали. Лекото потропване спомага да прикрие придвижването ни. Открехвам вратата. Сърцето ми блъска като лудо в гърдите. Толкова сме близо. Спирам на верандата, изчаквам Хацу да излезе и после затварям с пределна предпазливост. Устоявам на изкушението да затичам.
Тъмни облаци закриват луната и повечето от светлината. Не съм подготвена за такова време и нямаме фенер. Изненаданият човек е наполовина победен. Изключително бдителна съм на всяка крачка с ясното съзнание, че залогът е животът на бебетата ни.
— Хайде — шепна и я хващам за ръка. Земята е хлъзгава и с изпъкналия й корем тя и бездруго едва пази равновесие. От ниските облаци вали равномерно и кара тревата да подгизва. Ръбовете на полите ни се напояват, като се втурваме през просеката към тясната пътека.
Балдахинът от клони над главите ни действа като чадър и предлага известна закрила от пороя. Протягам мокрия си крак напред да проверя къде ще стъпя, но на местата, където теренът се снижава, се оформят локви. Не ги виждам и научавам за тях чак като вече съм нагазила.
— Бъди внимателна — предупреждавам Хацу. Студът във въздуха хапе независимо от много ми пластове дрехи.
Заради дъжда ни отнема два пъти повече време да изминем разстоянието.
Малкото снижаване пред нас ме тревожи най-много. Водата прави склона хлъзгав. Пускам багажа ни, за да хвана ръката на Хацу.
— Ти върви първа. Дръж се за мен.
Тя се завърта, застава с гръб и пристъпва надолу. После прекрачва, за да нацели стабилна опора. Дъждовните капки са като сачми по гърба ми. По шията ми се стичат струйки, които добавят към студа. Отпускам цялата си тежест назад, за да съм сигурна в хватката си. Тя прави нова крачка, забива пета и се придвижва почти извън обсега ми.
— Ох! — Главата ми се отмята назад.
Хацу проплаква, защото внезапно е пусната и пада.
Матроната Сато крещи:
— Вие двете се опитвате да се изнижете, а? — Дърпа ме отново за косата, така че аз се блъскам в нея. — Знаех си, че сте намислили нещо.
Вършея с ръце в опит да отбутам нейните.
— Без да платите? Не мисля така. — Разтриса ме и аз пищя.
— Тичай, Хацу! Тичай!
— Наоко!
— Тичай! — повтарям и замахвам към матроната. Дръпва ме и ме кара да изгубя равновесие, докато се мъча да се откопча.
Влачи ме. С всяка мъчителна стъпка разстоянието между мен и портата се увеличава. Размахвам ръце и се боря, дори когато косата ми е изтръгвана от корените. Благодарна съм, задето ключът е у Хацу, и се моля да достигне портата.
Ритам. Крещя. Хапя.
— Ох! — Матроната ме пуска и ругаейки, отстъпва назад, стъписана от болката.
Обръщам се и побягвам, а в устата си усещам вкуса на кръв. Вкуса на свободата, която ми се изплъзва. Тя е по петите ми и реди яростни заплахи.
Сърцето ми бие, все едно е заек, и аз се движа като такъв. Навън. Не съм бърза, но може би ще успея да я изиграя и да се скрия. Отклонявам се от познатата ми пътека и навлизам в гъсто обраслата гора.
Паднали вейки се прекършват под тежестта ми. Високата мокра трева ме шиба по прасците. Провирам се през бодливите храсти, без да спирам. Напредвам все повече и повече, за да създам разстояние, докато крясъците й заглъхват и аз съм изтощена до смърт.
Останала без дъх, спирам и се ослушвам.
Между клоните неравномерно се процеждат капки и падат на земята. Преминаването им от листо на листо е почти музикално, глухи акорди, състоящи се от цоп-цоп-цоп, последвано от пауза, преди да се променят темпото и тоналността.
Но това е всичко, което чувам.
Няма далечни викове. Нито приближаващи стъпки. Никой не ме е последвал дотук.
Но къде е това тук? Къде е Хацу? Моля се да е надалече и в безопасност.
Примигвам в тъмнината и поглеждам към мястото, откъдето съм дошла. Тичам с всички сили също като заек, гонен като плячка, завивам наляво, надясно, може би се движа в кръг.
Снижавам се на земята и прегръщам колене, изгубила всякакво чувство за посока и напусната от всякаква надежда. Краката ми са изподрани. Фини линии осейват прасците ми и набъбват в серпентинени белези. Сърбят. Не ме е грижа.