Забивам пръсти в земята, стискам в шепите си кал и клонки и леко се полюлявам. Ще се задържа на място, ще изчакам търсенето им — ако още ме търсят — и после ще тръгна при първата светлина.
Потеглихме толкова късно, няма как до утринта да остава дълго, но с този дъжд е трудно да се каже. От подгизналата ми коса се стича влага и капките осейват бузите ми. Събират се по миглите ми и заслепяват и без това пълните ми със сълзи очи. Отварям ги, затварям ги… Отварям ги, затварям ги. Примижавам в опит да се фокусирам.
Като съм сред други, почти поносимо е, но тук и сама насред най-тъмна доба? Скръбта и тревогите са нетърпими. Съзнанието ми се насочва към миналото, спомням си своите решения и тези, взети вместо мен… Ако бях избрала нещо различно, дали Окаасан щеше още да е с нас? Бих ли го предпочела? Но в такъв случай какво би станало с бебето ми?
Главата ми пулсира заради спомени. Мускулите на гръдния ми кош се стягат, така че не мога да поема хубаво въздух. Вместо това се съсредоточавам върху ръцете си. Върху клончето в тях, което обелвам от кората. Като остава голо, пускам го и вземам друго, за да сваля многото му пластове. Представям си Хацу в манастира — на топло, нахранена и обгрижвана. Тази мисъл стопля сърцето ми и ме крепи, докато чакам.
Минути. Часове. И после… Утринните облаци са обагрени в червено от така дълго очакваната прозявка на зората.
Полагам усилия да привикна към заобикалящото ме. Какво казах на Жин и Хацу? „Знаем, че има предна пътека между затворената порта и дома и задна пътека, водеща към мястото, където чакат душите на бебетата. Но останалото е необхватна гора, заобиколена от безкрайна ограда.“
Вирвам брадичка. Това е то.
Просто е нужно да се покатеря обратно върху слона и да го подкарам в права линия. В крайна сметка или ще се озова обратно на пътеката, или ще се сблъскам с оградата. При всички случаи едното или другото ще ме отведе до портата.
Притискам калните си длани към подгизналите бедра и се надигам. Обръщам се наляво, после надясно и накрая се завъртам в посоката, от която бях дошла. Пътешествие от хиляда ри започва с първата крачка, така че какво значение има? Тази посока ще свърши работа. Пристъпвам сковано. И после отново. И отново.
Движа се с протегнати ръце. Улавям се за оголен корен, препъвам се през калта и мъха, но не падам. Пътят ми продължава до безкрайност. Под натежалия от дъждовни капки балдахин и в моите наквасени дрехи аз съм в друг свят. Носът ми е изпълван от мириса на влажна пръст. Усойният студ кара зъбите ми да тракат. Тихо е. С изключение на кавгата между птици и още нещо — нещо познато. Накланям глава.
Вода.
Потокът! Толкова ли съм близо? Сърцето ми подканя отмалелите крака да ускорят темпото си. Да се движат по-бързо. Да ме изведат! Прескачам храст, отбутвам настрана клони с още мокри листа, втурвам се към мястото, където свършва гората и откривам малката рекичка. Озовавам се до водата. Следвам течението и ето го.
Червеното мостче. Пътеката. Която пък води до… портата.
Тичам.
Припвам по неравната каменна пътека, която се вие сред гъстата гора. Не спирам, докато не зървам златистите стъбла на високите бамбуци. Тичам с разтворени длани към портата с напречни греди.
Олюлявам се от сблъсъка, който ме запраща назад.
Бутам отново.
И отново.
Облягам се и надзъртам навън. Призлява ми. От другата страна виси накриво нов катинар. Матроната я няма. Хацу ли е отишла да търси? Или мен? Може би вярва, че ме няма.
Емоциите ми са извън контрол. Първо изпадам в ступор заради пълна неспособност да го повярвам. Как се случи това? Откъде разбра матроната? После у мен започва да бушува безмълвен гняв. Бутам портата пак и пак, а после се завъртам на пети и се натъквам на самодоволната усмивка на Чийо.
— Здравей, Наоко.
Сега ми е ясно как е разбрала матроната. Как така ни намери толкова бързо. Бяхме глупави да я подценяваме.
Шпионите и лисиците не могат да се мерят с подобен плъх.
Глава 30
Япония, 1957–58 г.
В рамките на месеца гората подмени сезонния си гардероб, отърси се от летния, за да надене есенния. Всички момижи, кленовете, сега са аленочервени и са облекли палто от пищно жълто и карамелизирано оранжево. С цел да се стопля, се задоволявам с наследена от друго момиче сива жилетка. В отсъствието на слънцето вятърът внася хлад през прекалено тънките стени. Макар и малък, коремът ми на шест луни затруднява закопчаването на овехтялата дреха. Това и липсващите й две сребърни копчета.