Надигам се със сбърчено чело до седнало положение. Стаята се разлюлява, така че лягам обратно и затварям очи. След бягството на Хацу и моето залавяне нещата не са нормални. Влажните пръсти на дъжда се бяха пропили през кожата ми и превзеха духа ми. Зъбите ми тракат, когато ме разтрисат. Премеждието ми струваше доброто здраве. Линея и съм само кожа и кости.
От немощните ми дробове се откъсва тежка въздишка.
Без Жин и Хацу тук съм съвсем сама.
Може би навсякъде.
Сгушвам се, легнала на една страна и прегръщам корема си. Не съм качила достатъчно тегло и крайниците ме болят, защото не ги използвам. Матроната Сато ме държи на легло и ме сгрява със специален чай, за да подпомогне укрепването ми. Тревогата й е, че може да пометна и тя да изгуби месеци възнаграждение.
Моята е за бебето ми.
Не съм чула нито дума от Хаджиме. Нито от семейството ми. Нито за благополучието на Хацу. Тя неизменно присъства в молитвите ми. Често сънувам Окаасан и плача за нея.
— Хаха — зова я в съня си. Но тя никога не отговаря и аз се будя, потънала в ледена пот и пламтяща от треска.
Бъбренето и гръмкият смях на Чийо долитат в стаята ми.
— Това е Наоко, но не й обръщай внимание. — Изстрелва думите в престорен шепот към момиче, което не съм виждала. — Въобразява си, че е омъжена и мъжът й ще я спаси. — Казано е още нещо, но е заглушено от кискане.
Новото момиче хвърля любопитен поглед към мен. Съставена е изцяло от ъгли, с високи скули и миниатюрна брадичка. Дългата й коса е прибрана зад щръкналите уши, раздалечените й въпросителни очи са тъмнокафяви като жълъди. Коремът й е закръглен, но още не е узряла. Усмихва се със затворена уста.
Аз не се усмихвам. Все едно съм мигнала и всички познати лица, с изключение на това на Чийо, са изчезнали.
— Хайде. — Чийо я дърпа за ръката и после нея вече я няма.
Месеците са се изтъркаляли и неприятните климатични условия и есенният листопад сега са само сън под хладния взор на януари. Температурата пада достатъчно, та да охлади разредената ми кръв със сухия си леден дъх и да накара моя да замръзне в самотно издихание. В префектурата Канагава рядко вали сняг, но зимата е летаргична. Аз още съм летаргична. Лежа в леглото, будя се от следобедна дрямка само за да пожелая още почивка. Целият сезон е минал така.
Ръката ми се плъзва по лицето и се заравя в косата. Погалвам я с другата си ръка в опит да утеша сама себе си. Напират сълзи и заравям лицето си в дланите. Окаасан. Хаджиме. Който и да е.
Смъртта би била нещо лесно. Трудността идва от живота.
Новото момиче често ме посещава. Името й е Сора. Понякога се будя и я заварвам да седи до мен и макар сега да съм като Жин, смълчана и несклонна на разговори, тя все пак бъбри. Слушам я през мъглата, благодарна съм за компанията, но също и натъжена за вече така познатата история. Нейният американски войник отрекъл бебето да е негово и я обвинил, че спи с когото й падне. Чак по-късно узнала, че вече имал жена и бебе. Поредното наивно момиче.
Коравосърдечната Айко роди и си тръгна. Макар да скърбя за бебето, никак не съм тъжна да й видя гърба. Две други дойдоха и си отидоха. Сора споделя техните истории и те са все същите. Тази била безразсъдна в надеждите си да си набави съпруг, а другата пък била внимателна, но не достатъчно внимателна. Никоя от двете не желаеше детето си. И след като съм така слаба, аз не съм в състояние да предложа друг вариант. Това ми тежи на душата.
Ами моето бебе? Припомням си за обета ни, онзи, който дадохме с Жин и Хацу една пред друга. Мисля си за Хацу с бебето й някъде в безопасност и за Жин с духа на нейното бебе, все още очакващ да отпътува.
— Наоко? Наоко, събуди се. — Матроната Сато е.
Задържам очите си затворени с надеждата, че тя може да си тръгне. Кокалестите пръсти на смъртта ме разтърсват за рамото, същите онези пръсти, които стискат миниатюрните нослета и копаят плитки гробове.
Същите пръсти, които ще посегнат към моето бебе.
Които отнеха това на Жин.
— Наоко, стани, направих ти още чай. Можеш да го изпиеш до масичката котацу.
Гласът й е стържещ в ушите ми. Остър като стъкло, но също прозрачен. Преструва се на загрижена. Аз се преструвам на заспала.
Отново ме разтърсва. Този път силно. Разбърква всичките ми сетива.
— Хайде. Съвсем топъл е и те чака. Това не ти ли звучи добре?
Да пъхна крака под голямото одеяло, което се стеле от топлещата масичка, наистина звучи добре. Предавам се и се претъркулвам.