— Точно така. — Очите й са бездушни орбити зад очилата с телени рамки. Присвиват се от фалшивата й усмивка.
Проследявам я с поглед, като си тръгва, вълненото й кимоно се тътри по пода с всяка нейна крачка. Надигам се, изчаквам стаята да се укроти и после събирам нужните сили, за да се изправя на крака. Разсъдъкът ми е неясен и размътен, а крайниците ми са изтръпнали и хилави.
С бавни движения се добирам до основното помещение, където се намира масичката котацу. Сора с нейните румени бузи седи от другата страна. Намествам се близо, така че коремът ми да опре в ръба на масичката, и придърпвам одеялото в скута си, та да сгрее и двете ни. Отдолу е уютно и успокояващо заради топлината от печката. Протягам вдървените си крака и размърдвам вцепенените си пръсти, за да стимулирам кръвообращението.
— Толкова си бледа, Наоко — шепне Сора. — Също като някой юрей, като призрак.
Самата истина е, само дето аз още се рея между двата свята и не откривам никъде облекчение. Блуждаещо състояние е, като по средата между това да чувстваш прекалено много и прекалено малко.
Матроната Сато налива чая. С едната ръка задържа капака на мястото му, а с другата накланя чайника, за да напълни чашата ми. Издига се пара и пълни ноздрите ми със сладък тревист аромат. Приближавам чашата до устните си и духам, за да го охладя.
— Изпий го до дъно, нали? — Матроната изчаква да кимна и после изчезва, за да нагледа Чийо. Раждането й е започнало.
— Почакай. — Сора вдига ръка, когато понечвам да отпия. — Трябва да те попитам нещо. — Заобикаля масата, за да седне до мен и сега краката ни се борят за едно и също ограничено пространство.
Оставям чашата, но я обгръщам с длани, за да попия топлината й.
Сора хвърля поглед през рамо към задното помещение, където матроната Сато се занимава с Чийо. Накланя глава, за да се вслуша, а после се привежда още по-близо.
— Вярно ли е, че си помогнала на момиче да избяга? И че искаш да задържиш бебето си?
Това привлича вниманието ми. Правилно ли я чух? Отговорих ли й?
— Наоко… — С умоляващи очи тя започва наново, само че този път по-бавно. — Все още ли искаш да спасиш бебето си?
Летаргичното ми сърце помпа с една идея по-бързо. Прекарвам ръка през заплетената си коса. Коса, която не е била ресана със седмици или дори повече. Примигвам.
Пръстите й обгръщат измършавялата ми китка.
— Наоко, доверяваш ли ми се? Не се ли показах като добра и предана приятелка?
Кимвам. Показа се. Кой друг посещаваше болничното ми легло? Кой друг носеше допълнително одеяло или хладна кърпа за парещото ми чело?
— Добре. — Очите на Сора се разведряват и започват да танцуват като течно мастило. — Тогава тръгваме довечера.
Думите й ме разтърсват.
— Какво? — Въздухът засича в гърлото ми, все едно не съм говорила от известно време. Говорила ли съм? Не мога да си спомня.
Сора се навежда още по-близо.
— Да. Идеално е. Раждането на Чийо едва започна, до тъмно вече ще си е присвоила пълното внимание на матроната Сато, а ние ще потънем в нощта.
Портата. Втренчвам се във възлестите си пръсти и тънките като хартия нокти в опит да се концентрирам.
— Хацу взе ключа.
— А аз задигнах новия ключ. — Усмихва се.
Намръщвам се, припомнила си.
— Беше мокро и тъмно и аз се изгубих. Прекалено немощна съм.
— Наоко, ти си като слепеца, който пътувал през нощта, понесъл лампа. Не му е била нужна, за да вижда, била запалена, та другите да могат да го виждат. Все така носиш фенера за всички нас. Никога не си се нуждаела от него, за да зърнеш твоята посока.
Клатя глава. Истории, само истории.
— Неговата лампа угасна, Сора. — Също като моята. Също като моята.
— Да, права си. — Протяга се и полага длан върху моята. — И не сме ли късметлийки, че се случи? Иначе как щях да се натъкна на теб?
Почти се усмихвам. Само толкова мога. Със Сора сме истински приятелки.
— Моля те — промълвява Сора. — Боя се да опитам сама. Кажи, че ще потеглим тази нощ и ще се постараеш да спасиш бебето си от тази акушерка демон.
Акушерка демон. Моето обещание към малкото птиче. Обетът с Хацу и Жин. Духът на бебето ми се размърдва, за да пробуди моя.
— Да? — притиска ме Сора.
Кимвам.
Веждите й се сключват.
— Тогава… Не пий този чай.
Глава 31
Япония, наши дни
Ранните ми проучвания върху традиционни къщи ме бяха отвели до няколко трансформирани в рьокани, традиционни японски странноприемници. Всички звучаха прелестно. Една дори предлагаше баня хинкойи, дървена вана, изработена от туя, в която човек се потапя в гореща вода, смесена с успокояващи етерични масла. Две имаха натруфени градини с огледални басейни за необезпокоявани молитви и медитация и всички предлагаха прости футони с подложки татами и лични роби кимона ютака. Именно на такова място желаех да отседна, но не бях в състояние. Чувството за вина не ми позволяваше.