Продадох кадилака на баща ми, за да покрия разходите по пътуването, а не да тъна в лукс, все едно това беше лична ваканция. Така че вместо красива традиционна къща за гости избрах икономичния „Сейжаку Капсул Хотел“. Сейжаку означаваше тих. Беше всичко друго, но не и тих. Звучеше постоянно тропане на врати, защото гостите сновяха между стаите си, общата дневна, споделените бани и помещението за багаж.
Миникабините бяха организирани около удължено двойно легло. Бяха тесни и дълги и с височина в най-добрия случай метър и двайсет. Бяха разположени едни над други в два реда. Онези на горния етаж бяха достъпни посредством малка стълба. Вътре имаше малък телевизор, монтиран на стената и в комплект със слушалки, огледало, самотна закачалка, електрически контакт и лампа над леглото. Това беше всичко.
Не беше подходящо за клаустрофобици, за някой с внушителен ръст или за такива, които очакваха уединение. Кабините бяха за по един обитател и разделени по пол, общо двайсет на брой в едно помещение. За мен пак беше по-добро от многоетажните легла в общежитие. Разполагах със свое пространство и можех да спусна бамбуковата щора пред прозрачната врата.
Беше късно, но не можех да заспя, така че лежах по гръб и прехвърлях стотици пренебрегнати имейли, докато мислите ми препускаха с бясна скорост. Бях въодушевена, задето Йошио откри традиционната къща и от факта, че фамилията в документацията за собственост съвпадаше с тази от брачната декларация, но ако не бяха свързани със семейството? Тогава какво?
Наместих възглавницата си и се понадигнах леко, а после отбелязах няколко имейла за изтриване, но пък отворих този от отдела по архиви. Макар че военното досие на баща ми щеше да пристигне по пощата, аз бях нетърпелива и поисках актуализация на статуса.
Благодаря, че отправихте искане към Националния център за досиета на личния състав. Всяка седмица разглеждаме приблизително двайсет хиляди искания и макар средно срокът за отговор да е шест до осем седмици, може да се наложи да изчакате по-дълго поради пожар през 1973 година, когато са били унищожени около шестнайсет милиона военни досиета и за съжаление, не съществуват дублирани копия.
Макар да не можем да потвърдим, че търсеното от вас досие е сред тях, с тази кореспонденция ви уведомяваме за възможно забавяне.
Благодарим.
Стиснах основата на носа си и затворих очи. Ако фирмата в Йокохама нямаше нищо общо с търсеното от мен семейство и документите на татко бяха изгубени, накъде можех да тръгна? Тревожността дълбаеше тунела си до сърцето ми също като червей. Ами ако бях продала кадилака на баща ми и бях пропътувала целия път до Япония само за да заваря празна къща?
Продължих да преглеждам имейлите си и спрях на един с посочена тема „Кораба „Таусиг“, а под него имаше още няколко отговора от военни форуми. В главата ми нахлу кръв и се изправих още повече. Бях забравила, че попълних данните си за връзка на сайт за издирване на стари другари от флота.
Първият имейл беше от член на екипажа, работил като електротехник, но не помнеше баща ми. Споделяше известна информация, но изтъкваше как повечето са починали или прекалено възрастни да пътуват.
Следващият беше от жена, чийто съпруг беше работил в машинното на „Таусиг“ по същото време като баща ми. Беше починал, но брат му също беше служил и тя обещаваше да потърси данни от него.
В друг имейл се обясняваше как баща им бил служил на борда на „Таусиг“, но страдал от Алцхаймер. Синът беше показал публикуваните от мен снимки на баща си, но той нямал никакви спомени.
Следваха още няколко със сходни истории. Но после…
Скъпа Тори Ковач,
Попаднах на публикацията, с която търсиш информация за „Таусиг“ и екипажа му, в това число за баща ти. Аз бях на борда на „Таусиг“ от 1954 до 1957 година, когато осъществявахме пътувания на изток. Не помня да съм виждал баща ти и не разпознавам никое от изброените имена, но при над триста души и след повече от петдесет години се боя, че паметта ми изневерява. Изрових обаче копието си от круизните дневници и открих снимка на баща ти от времето на службата му. Прилагам я с надеждата да ти помогне в твоите проучвания.