С уважение,
Сал Дия
Отворих приложеното. Мигом почувствах задавяне в гърлото.
На предната редица в средата стоеше татко в униформа с полуусмивка на лицето. Беше издул гърди и беше изпънал рамене назад. Храбър млад моряк, готов да завладее света. Очите ми се напълниха със сълзи.
Беше обикновена групова снимка на първа дивизия от техния годишник, но също така беше фотография, която не бях виждала преди. Все едно някак бях получила частица от баща си обратно. Частица, за която дори не знаех, че е била изгубена. В този миг осъзнах колко много ми липсваше той.
С осветлението над главата ми, включено на максимум, аз седнах в миниатюрната си стаичка и изпратих благодарствени имейли, напълно поразена, че абсолютно непознати хора, които дори не помнеха баща ми, бяха отделили време, за да се свържат с мен. Колко до това някой да тръгне да се рови из запазеното за спомен и да приложи снимка от бордовия дневник? Толкова прост жест, а ми оказа огромно въздействие.
Точно предлагащото надежда побутване, от което се нуждаех, за да продължа с проучванията си. Взрях се в снимката на баща ми. Нямаше да предам него или себе си. Исках отговори. Утре щях да посетя традиционната къща, да разпитам съседи и ако се налагаше, щях да удължа пътуването си и да изчакам човека, който се грижеше за имота.
Къщата може и да стоеше празна, но аз нямаше да напусна Япония с празни ръце.
Станах с изгрева и се насладих на безплатната „добре балансирана и благоприятна за тялото“ закуска от но омой, която си беше направо тежка. Имаше туршия, тофу и дори пържено сирене и пилешки хапки. Пробвах по мъничко от всичко, но запълних стомаха си главно с ориз. После прибрах притежанията си в гардеробче и приготвих няколко неща за през деня, включително писмото на баща ми. Надявах се, че старият адрес върху пощенския плик би могъл да помогне с езиковата бариера, ако се натъкнех на съсед. Поне щяха да придобият обща представа защо бях там.
Разходката до гарата на Зуши отне около петнайсет минути, но само защото се движех бързо. Отминавах тийнейджъри, размахващи дъски за сърф на път към плажа, заобикалях на зигзаг местни, излезли да купят това-онова от открития пазар и отпращах търговци, които приканваха в магазините си очевидна туристка като мен. На всеки трийсет минути потегляше влак и аз исках да хвана следващия. Последните сто метра ги изминах на бегом и пристигнах точно като доближаваше перона.
Щом се качих, намерих празна седалка и прегледах забележителностите на дестинацията, посочени от пътното ми приложение на телефона. В Зуши можеше да бъде открит храм „Енмейджи“ с гигантски древен клен. Повдигнах вежди. Дървото беше на повече от хиляда години. Преди мислех, че татко е щракнал снимката на традиционната булка в светилище близо до Токио, но сега, когато вече подозирах, че всъщност това е била неговата булка, беше нужно да търся светилища близо до базата и до дома на момичето.
Таура беше по средата между двете и там също имаше такова. Намиращото се в Таура беше наричано Забравеното светилище, защото гората беше превзела яркочервените порти, красящи пешеходната пътека. В края й чакаше гигантска каменна лисица като награда за онези, осмелили се на прехода. Приложението сочеше, че в гората можело да бъдат намерени стотици статуи на лисици, но не се обясняваше защо.
Отбелязах двете места, а после вдигнах поглед точно когато влакът зави. Покрай кея бяха наредени високи елегантни яхти и малки пъстроцветни платноходки се поклащаха в пристанището. Вдясно от мен величествени дървета се полюляваха от бриза и като продължихме по широкия мост, сред клоните им се показаха покриви. Само след минути навлязохме в гарата Хигаши-Зуши в окръг Нумама.
Докато пътуването през Зуши беше бързо, придвижването от гарата до традиционната къща щеше да отнеме повече време. Не възразявах, защото заобикалящата ме гора беше спокойна и вятърът караше листата на дърветата да шумолят като хартия.
Някога татко беше изминал този път и вярвах, че духом беше с мен. Докато се движех към традиционната къща, забравена от времето, спомних си…
— На два пъти за малко да се завъртя кръгом — заявил ми беше татко. Бил облечен в униформа и въртял фуражката си в ръце, нервен, че ще се наложи да се срещне с баща й, едрия търговец. Аз бях нервна само от това, че ще видя къщата.
Като приближих върха на малкия хълм, поспрях, както си представях, че е постъпил татко, и примижах срещу късното утринно слънце. Тя ми каза, че ще я разпозная по керемидите.