Въртя се в една и в друга посока. Поставям допълнителна памучна фуста под дългата си пола в западен стил. Обличам пуловер, който вече не покрива бременния ми корем и после сивата жилетка, наследена от друго момиче, за да пазя ръцете си топли. Ако продължавам да добавям дрехи на гърба си, няма да се нуждая от куфар. Покривам дори главата си, за да не поемам рискове. Няма как да се предвиди какво ще се случи и този път студът е суров.
Виковете на Чийо са прераснали в ридания.
— Направи нещо, моля те, направи нещо — умолява тя матроната Сато.
Нов писък, а после още разменени реплики между матроната Сато и другите момичета. Стърча безпомощно насред стаята си и погледът ми се стрелка във всички посоки. О, лампата. Вземам кибрит от масата и го натъпквам в джоба си.
Сора се връща.
— Казах на матроната, че не ти е добре, че ще ти приготвя чай и ще остана при теб за през нощта. — Челото й се сбърчва, като вижда тоалета ми. — В какво си се облякла?
— Във всичко — отвръщам.
— Хубаво, добре. Да вървим.
Сора пак показва глава през вратата, а после ми помахва да я последвам. Навличам палтото си, сграбчвам лампата за дръжката и се затътрям след нея с поклащане. В пода оттекват тежки стъпки и ние застиваме. Една секунда, две… но никой не се появява. Писъците на Чийо маскират оставащите ни стъпки до вратата.
— Върви — шепне Сора и я отваря.
Не поглеждам назад.
Сора се изравнява с мен, понесла куфара ми, а после минава отпред. Луната е високо и хвърля удължени сребристи сенки. Прегръщаме ги и се втурваме през просеката бързо, колкото позволяват недостатъчно използваните ми крака. Паднал е скреж и коравата пръст хрущи под всяка наша крачка.
— Хайде, побързай — подканя Сора през рамо, когато наближаваме малката пътека. — Заедно с думите от устата й излиза бяло облаче, все едно е дракон, издишал дим. — Бъди внимателна.
Задвижвам немощните си крака малко по-бързо. Шалът ми пада, открива лицето ми и аз започвам да изпускам свои собствени драконови издихания. Дебелият балдахин от голи клони сграбчва лунната светлина и я изцежда, като позволява да се процежда само леко мъждукане.
Вдигам фенера си, а тя бърка в джоба за кибрита. Нагласям го.
Първо проблясват няколко искри, а после се появява стабилен огън. Пламъкът поглъща фитила с лекота и с бързо поклащане на ръката клечката е угасена.
Сора поема фенера, носи полупразния ми куфар в другата ръка и ме води напред. Светлината играе и осветява пътеката. Предпазлива съм върху неравната повърхност, крача бавно и равномерно. Студеният нощен въздух забива свирепите си зъби, но аз съм добре опакована и временно сгрята от надежда.
Тръгвам си.
Без дъжда стръмният насип е по-лесен за преодоляване. Куфарът ми е хвърлен в основата му и аз държа фенера, докато Сора пристъпва надолу. Той се поклаща в ръката ми, а жълтият му лъч се движи и осветява неравномерно пътя ни.
— Добре, готова ли си? — Тя вдига ръце, като че за да ме хване, и в главата ми изниква спомен за начина, по който ме дръпна матроната. За Хацу. За това как падна.
Обръщам се с гръб, пристъпвам надолу и опипвам със стъпало да открия по-ниска опора. Подавам й фенера и се подготвям. Мога да го направя. Тялото ми е уморено, но духът ми е оживен и тласкан напред от вкуса на свободата. Тя е точно пред мен. Друга крачка надолу, после още една и на практика се строполявам в протегнатите й ръце.
— Хайде. — Тя хваща куфара, вдига високо фенера и се насочва към мостчето.
Сърцето ми блъска и ме бута напред. Една крачка, после друга. Коремът ми се свива силно. Спирам и обвивам ръце около него.
— Наоко? — Светлината от фенера се отклонява в моя посока и пада върху бузите ми.
Изправям се и поемам дълбоко въздух.
— Идвам. — Толкова сме близо. Поемам по моста и хвърлям поглед, докато бързо отминавам. Водата се раздвижва под тънкия слой лед, блокирал шараните отдолу. Довиждане, мой стари приятелю Ганко, упорита рибке. Този път няма да се върна.
— Наоко? — вика, шептейки, тя. При портата е. Фенерът е в краката й. Куфарът ми се е гътнал на една страна. Като приближавам, тя пъха ключа в ключалката, но се обръща и изглежда разтревожена.
— Сора? Какво има?
Тя клати глава и изпуска големи облачета пара.
— Не става. Не…
— Какво? — Очите ми слизат върху ключа в ръката й, а после се връщат на катинара. — Ето. — Хващам ключа и пробвам. Може би просто е замръзнал. Сърцето ми спира. Зъбците не пасват. Пробвам отново и отново. Вдигам ключа и го оглеждам, а после оглеждам катинара. О, не. — Това не е правилният ключ.