Вперваме погледи една в друга, изпаднали в пълен шок.
— А сега какво? Няма да се върна обратно. Не мога. — Превивам се на две. — Спазмите продължават.
— Моля те, Наоко. Налага се да запазиш спокойствие. Не беше добре. — Отпуска ръка на рамото ми.
Аз оставам полупревита и дишам дълбоко, докато трае странното усещане, докато премине…
— Добре съм. Пробвай пак.
Сора опитва още веднъж, а после бута портата. Тя проскърцва под натиска. Сора се озърта и намира камък. Едно блъскане след друго довежда единствено до премазани пръсти. Наблюдавам я, замръзнала от страх. Коремът ми е стиснат здраво от поредната неприятна прегръдка.
Ами сега какво? Какво ако не успея да се измъкна? Следя с поглед как Сора блъска отново и отново и се съсредоточавам върху оградата. Бамбукът е всеизвестен с това, че умее да е отстъпчив и да триумфира. Искам да е отстъпчив, та аз да мога да триумфирам.
Искам навън.
Съсредоточавам се върху седемсантиметровите стъбла, събрани в едно с шуро нава, черно въже от палмови влакна.
— Сора, пробвай с връвта. Удряй по връвта. — Да бяхме донесли нож. Защо не се сетих? Защото тя ме упояваше. — Ох…. — Превивам се и правя болезнена гримаса. Старая се да бъда тиха, за да не я разсейвам. Моля те, нека се получи. Моля те.
Сора пробва да го пререже с един остър ръб, но то само се разръфва. Тя сумти недоволно.
— Не се получава. — Пробва отново и отново.
— Я почакай. — Разширявам очи, загледана във фенера. Идеята ми е придружена от прилив на вълнение. — Може да не се прерязва, но ще изгори.
Мрачното й изражение се разведрява. Пуска камъка, бърка дълбоко и вади малкия кибрит. Вътре са останали само шест клечки. Тя оглежда оградата в двете посоки и пристъпва към колоната до портата.
Търка ръцете си една в друга и заедно с това се опитва да стопли с дъха си кръстосаната връв. Едно драсване на кибрита и получаваме пламък. Сгушваме се плътно, държим малката клечка до въжето и чакаме. Над нея се издига тънка струйка прозрачен дим, а после кибритената клечка между пръстите й угасва. Опитваме отново и отново.
Не се получава.
— Почакай! — Махам стъклото от фенера и завъртам, та фитилът да се покаже максимално. Задържам фенера под ъгъл и пламъкът облизва завързаното въже. Вдига се пушек. Въжето пуска мехури и изчезва.
— Стана! — Със Сора се споглеждаме и се усмихваме широко.
Подавам й оголения фенер и тя го снижава до следващия възел, а после го оставя търпеливо да тлее и пуши. Разкрива се още един кол. Тя обработва поредния участък, а после се мести нататък и нататък.
Наблюдавам я и все така държа корема си, като се моля това бебе да задържи още малко. Няколко минути търпение ще ни спечелят цял живот покой.
След като свършва с всички редове, Сора дърпа един кол и го освобождава. После втори… Сега вече са свалени пет. Нужни са ни още няколко. Тя действа бързо, за да ни измъкне. Аз стоя неподвижно, за да задържа бебето вътре.
Сора хваща куфара ми, мята го навън и ми махва да го последвам. Обръщам се странично и се промушвам, като отърквам гърба и корема си в летвите, но все пак успявам да достигна от другата страна.
Свободата изпълва дробовете ми.
Сора се показва и се оглежда в двете посоки.
— Накъде?
Гарата е надясно и в съзнанието си съм изминавала този маршрут десет хиляди пъти, но ми е ясно, че не мога да се върна у дома. Така че поглеждам наляво и поемам покрай безкрайната бамбукова ограда с ръце, обвити около корема ми. Стяга ме, но аз продължавам да крача, а изкривеното ми лице е скривано от шала. Само още мъничко.
— Къде? — Догонват ме бързи стъпки. — Къде ще отидем, Наоко? Ами ако бебето ти започне да се ражда?
— Всичко е наред. Бебето ще се успокои веднага щом си почина, а монахините и монасите минават оттук всеки ден, така че няма как манастирът да е далече.
Безкрайната ограда на Бамбуковия родилен дом завива. Ние обаче не го правим. Продължаваме направо, вървим напред, докато не достигаме малката манастирска общност. Този имот също е ограден от бамбукова ограда, но тя е два пъти по-ниска от другата. Теренът е поддържан, но му липсва пищна декорация. Още една заключена порта. Вместо да излезем, този път искаме да влезем.
Аз съм изтощена.
Сега със Сора сме облекли всички дрехи от куфара и седим върху него сгушени една в друга, опаковани на пластове и сгрети. Коремът ми все така се напряга и аз полагам максимални усилия да го прикрия. Боя се, че усилията са предизвикали преждевременно раждане, така че се старая да запазя спокойствие и да мисля само за приятни неща.