— Радвам се, че си тук, Сора. — С натежали клепачи отпускам глава на рамото й, притокът на енергия от по-рано се е изчерпал и ме е оставил летаргична и изцедена.
Задрямвам и се будя, в медативен полусън съм, който е смущаван единствено от спазмите в корема ми. Мисля си за историята на баба ми с учителя и ученика, онази с паяка, и си представям как от небето се спуска паяк, за да се настани върху корема ми. Грозна твар е и се е втренчил в мен с подобните си на мъниста очи. Искам да се махне и примигвам, за да прогоня образа, но той се връща.
В историята ученикът разказва на учителя за паяка и обявява как възнамерява да държи нож в скута си, та да го убие. Учителят го съветва да вземе парче тебешир.
— Когато паякът дойде отново, отбележи „Х“ на корема му — поръчва учителят.
Когато паякът се появява отново, ученикът постъпва, както е предложил учителят. По-късно учителят иска от него да повдигне ризата си. Под нея има „Х“. Същината на историята ли? Често желаем да унищожим онова, от което се плашим, но като постъпваме така, погубваме самите себе си.
Да, аз съм уплашена, но съм приела страховете си. Чийо отказа да го стори, точно както Айко и много други. Как ли се чувстват, като знаят какво са сторили? Това не погубва ли сърцата им?
— Благодарна съм, че зърнах паяка на корема ти, Сора.
Гласът ми звучи далечен. Не съм убедена дали наистина съм изрекла тези думи и дали изобщо съм будна.
— Оох! — Коремът ми се стяга и аз се превивам, за да изчакам да премине. Болката е силна. Между бедрата ми се стича нещо топло и влажно.
— Сора… Сора! — Нова контракция.
Не. Още не.
Глава 33
Япония, наши дни
Приближавах се с бавни стъпки към традиционната къща и към жената, която работеше в градината отстрани. Сърцето ми думкаше в ушите, когато пристъпих от пътя в тревата, а после преминах на чакълената пътека и заподритвах камъчета.
Тя се извърна с разширени очи.
Спрях, също толкова изненадана, но бързо се овладях.
— Простете, не исках да ви изплаша. — Направих няколко крачки, поех дълбоко дъх, но напрежението в гърдите ми не отслабна. — Случайно да сте член на фамилията Накамура?
Тя махна козирката си против слънце и приглади косата, изплъзнала се от кока й. Погледна най-напред копринения ми шал, блейзъра ми, а после лицето ми. Докато ме изучаваше, аз разглеждах нея. Беше елегантна, с кожа, покрита с фини бръчици и черна коса с много посребрени нишки в нея. Беше вдигната и излагаше на показ дълга шия и деликатна костна структура. Възрастта й отговаряше, но тя ли бе това?
Усмихнах се и изпънах блейзъра си.
— Аз съм Селби Портър — представих се, като използвах псевдонима, под който пишех. Понижих глас, щом приближих, уплашена да не я стресна. — Работя с Йошио Ито от „Токио Таймс“ и може да направим репортаж за семейството ви и търговската компания в Йокохама, а дори и за фамилния ви дом. — Направих жест към къщата.
Тя се обърна да погледне накъдето сочех.
— Красива е, впрочем. — Направих още няколко крачки, докато застанах пред нея. — Цветята са изумителни. — Мирис на билки изпълваше въздуха. Бяха същият тип цветя, които бях видяла на рецепцията в Търговското дружество „Накамура“. Вид бели хризантеми, но различни от разпространената разновидност в Щатите и почти три пъти по-големи.
Жената само ме гледаше.
Пробвах отново с лудешки разтуптяно сърце.
— От семейство Накамура ли сте? Онова, което притежава този имот от поколения?
Отпуснах рамене. Може би не беше тя. Жената, на която баща ми бе писал, говореше английски. Бръкнах в чантата си за писмото от татко, като исках да й покажа адреса.
— Да, това е моят семеен дом.
Бавно вдигнах очи, изненадана от думите й и от деликатното звучене на гласа й.
— Аз съм Наоко Накамура.
Тя беше.
Открих я, татко. Наистина я бях открила.
— Много се радвам да се запознаем. — Произнесох думите почти шепнешком. — Ще възразите ли да ви задам няколко въпроса? За къщата?
Последва продължителна пауза, но после тя ми отправи лек поклон.
— Тъкмо се канех да пия чай. Бихте ли желали да се присъедините към мен? — Направи жест към чакълената пътечка, която продължаваше около къщата.
Последвах я през малка портичка до вътрешен двор, обрасъл с мъх, където на ниска маса бе сервиран приготвен чай. Тук ли бе идвал баща ми?
Докато екстериорът на къщата бе впечатляващ, градините буквално накараха дъха ми да секне. Беше пейзаж, подчинен на перспективата. Езерото отразяваше големи камъни, сякаш бяха далечни планини, а онези във водата, обрасли с мъх, наподобяваха острови. Бял пясък съставляваше брега, а чакълените пътеки, водещи във всички посоки, чезнеха сред декоративни дървета и тучна трева.