— Седнете, моля. — Тя посочи към възглавница за под, поставена върху постелка татами, после сръчно и внимателно наля тъмен чай. — Силен е като горчивите истини. — Подаде ми високата керамична чаша.
Пръстите ми се плъзнаха по жлебовете й, когато отпих от учтивост. Вкусът бе тръпчив и землист.
Тя се усмихна, при което около очите й се образува мрежа от бръчици. Дребна жена беше, а все пак осанката й — величествена и спокойна — изпълваше пространството, а у мен създаваше притеснение. Не знаех как да започна и се боях от нейната реакция.
— Значи ще пишете статия за семейната ни къща?
— Бих искала, да — отвърнах и вкусих горчивината на лъжата върху езика си. Отпих още глътка и се огледах наоколо, за да възвърна самообладанието си. — И къщата, и градините са много красиви. — И тук като в страничния двор растяха същите късостеблени цветя с големи бели цветове.
— Не така красиви като шала ви — отвърна тя с поглед, прикован в ръчно рисуваната тъкан в нюанси на червеното. — Може ли да попитам как се сдобихте с такова съкровище? Детайлът му е много изкусен. — Тя се наведе да го разгледа по-отблизо.
— О… — Отправих й кратка усмивка. — Благодаря. Подарък е. — За малко да кажа „от баща ми“, но се спрях, все още неготова да премина към истинската цел на посещението си. Заусуквах разнищения му край, после й показах зле поправения шев. — Боя се, че вече се е поизносил.
— А, кинцуги. — Тя изправи стойка. — Това го разбирам. В Япония поправените предмети се приемат за още по-ценни, защото поправката добавя към историята им. Също като фамилния ни летен сервиз за чай. — Тя кимна към керамичната купичка до себе си. — Вижте как нащърбеният ръб е запълнен със злато. То прекъсва десена, но добавя към стойността.
— Красив е. — Десенът бе като на растителността в градината.
Тя проследи погледа ми.
— Беше любимото цвете на майка ми. А купата се счупи, защото веднъж й сервирах в нея с неуместна себичност. Много години минаха, преди да открия, че я е поправила. — Тя се усмихна. — Стопила е най-хубавото си златно бижу и го е счукала на прах. После го е смесила с лак и е съединила парчетата. Предвид нейната саможертва и готовността за прошка тази купичка за чай е двойно по-ценна. Нали разбирате? Истинският й живот е започнал в мига, в който съм я изпуснала. — Тя повдигна вежди. — Не е ли същото с вашия поправен шал?
Свих рамене.
— Беше плод на небрежност.
— Но трябва много да сте държали на него, за да го поправите и да го носите дори сега. — Тя се усмихна. — И тъй, госпожице Селби Портър, какво бихте искали да знаете за моя семеен дом?
Усетих как по лицето и шията ми избиват топли червени петна заради чувството на вина.
— Ами…
Да се манипулира източник с цел сдобиване с деликатна информация, беше в реда на нещата при разследващата журналистика, но лъжите, изричани от мен, прекосяваха границите на приличие. И заради начина, по който тя изучаваше и регистрираше всяко мое движение, се боях, че лъжите ми са прозрачни за нея. Трябваше да й кажа истината. Татко би го искал.
Оставих чая си.
— Опасявам се, че твърдението ми как ще пиша статия за дома ви, не е изцяло истина. Вярно, журналист съм и пиша под името Селби Портър, но това не е истинското ми име.
— Аз знам коя сте.
Облегнах се изумено назад. Тя знаеше? Гърдите ми се надигнаха от бликналите чувства и ми стана почти невъзможно да продължа да дишам.
Наоко се усмихна на моята изненада.
— Имате очите на баща си. По същия начин улавят светлината като синя вода, поглъщаща слънцето. Няма съмнение в приликата. Знаех го в мига, в който се приближихте.
Отново се изчервих и усетих под блейзъра ми да бликва топлина, сякаш бе вълнен, а не памучен.
— И разбира се, носите моя шал.
— Моля? — промълвих, решила, че не съм чула добре.
— Красивият ви шал. — Тя посочи към декоративната коприна около врата ми. — Беше ми подарък от баща ми, а аз на свой ред го дадох на вашия. — Отново се наведе да го разгледа по-отблизо. — Не очаквах да го видя отново.
— Беше на майка ми — изрекох, без да се замисля, след което закрих уста с ръка.
Тя се изправи на стола си с лека усмивка.
— Простете. Сбъркала съм, естествено. — Очите й още обхождаха шала, който аз все така стисках. — Шалът на майка ви е красив. Червено-белият десен ви отива.