Споменът за казаното от баща ми проби през думите й. Винаги съм възнамерявал да го дам на теб. Той е много важен. Отпуснах ръка, внезапно осъзнала истината. Красивият шал на мама първоначално бе принадлежал на Наоко. Не знаех какво да кажа.
— Тъй като вече знаете името ми и се запознахме официално, може ли най-сетне и аз да науча вашето?
Така и не бях го казала.
— Името ми е Тори. Тори Ковач.
— Тори? — Устните й се разтвориха с последната сричка, замръзнала помежду им. Ръката й, с която държеше чая, потрепна.
Наведох се напред.
— Добре ли сте?
— Да. Да. — Тя се овладя и впери поглед встрани.
Отпих дълга глътка. Най-сетне бях казала истината, но нейната реакция на нея ме озадачи.
— Простете, но след като сте знаели коя съм, защо приехте казаното от мен?
Погледът й стана остър и се сключи с моя. Повдигна вежда.
— Нима заради този въпрос си изминала толкова дълъг път, Тори Ковач?
Не беше заради него.
Бръкнах в джоба си и извадих писмото на татко, онова, адресирано до нея, онова, което се бе върнало.
Очите на възрастната жена се присвиха, за да фокусират, после проблеснаха с разпознаването.
— Писмо от Хаджиме?
Покри с немощна ръка треперещите си устни, а очите й бяха втренчени в плика, но аз не бях готова да го дам още.
Вместо това пригладих гънките му, като се опитвах да свържа линиите на времето и подбирах думите си внимателно, та да не се препъна в тях.
— Това писмо ме остави с повече въпроси, отколкото отговори. Не само за баща ми, а за всичко. От прочетеното съдя, че имам сестра. — Сърцето ми се беше качило в гърлото. Оттласнах емоцията. — Надявах се вие да ми кажете къде е тя и какво се е случило. Бих искала да науча историята ви с баща ми, за да мога да разбера.
Стиснах здраво челюсти, притеснена как щеше да реагира тя.
Тя скръсти изящните си ръце в скута си, дълго гледа писмото в ръцете ми, после срещна погледа ми.
— А аз в замяна бих желала да чуя твоята история.
— Моята? — Поклатих глава. — Боя се, че нямам такава.
— О, напротив, имаш. История, която те е повела да пропътуваш половината свят, та да чуеш моята. — Очите й искряха като черни диаманти.
Тя искаше да чуе за татко. Разбирах го. Логично беше, а и справедливо. Кимнах и отговорих:
— Мога да ви кажа само онова, което знам.
— Тогава се споразумяхме. — Тя ми доля чай, после и на себе си, отпи премерена глътка и ме погледна над ръба на чашата.
— Рожденото ми име е Наоко Накамура. По мъж е Наоко Танака. А някога, за кратък промеждутък, беше… — Взорът й задържа моя. — Беше Наоко Ковач.
Наоко отново отпи чай, после бавно и продължително изпусна дъх.
— Баба ми често казваше, че тревогата придава на малки неща големи сенки. Да — кимна тя. — Вярвам, че тази история започва тъкмо от сянка.
Глава 34
Япония, 1958 г.
Паническият крясък на Сора разбужда целия манастир.
— Моля ви, приятелката ми ражда! Има ли кой да ни помогне?
Седя с широко разтворени очи и превита одве при портата, а контракциите вече са по-силни и идват по-начесто. Това дете няма да чака повече!
Сора повтаря на висок глас молбите си към всеки, който би могъл да ги чуе.
— Моля ви, помогнете ни! Тя ражда! Кажете на някого, че сме тук!
И отведнъж в малките сгради се появяват светлини. Крачки, подскачащи светещи фенери и откъслечни гласове се носят към мен, за да бъде отворена портата. От едната страна прииждат будистки монахини, от другата — монаси. Жените напътстват мъжете как да ме вдигнат, с каква скорост да се движат и накъде да вървят.
— Ааах! — Поредната контракция разкъсва гърба ми, стремителна като пламък по фитил. Паренето заплашва да ме подпали. Болката ме отнася нанякъде. Лицата и гласовете стават неясни.
Стигаме в малка постройка и всички са прогонени навън освен Сора и две жени. Едната, възрастна, с излъчване на стоик, другата — овладяна и компетентна. Свалят дрехите ми и задават въпроси на Сора.
— Колко годишно е това момиче? В кой месец е? Къде е семейството й? Къде е бащата?
Виковете ми заглушават отговорите на Сора.
Расата на монахините в цветовете на шафран и куркума се развяват около мен. Във въздуха се носи мирис на изгоряло алоево дърво, примесен с този на сухи водорасли.
Сора ме милва по главата, опитва се да ме успокои. По-възрастната монахиня със сбръчкано лице държи броеница и напява. Звукът иде дълбоко от корема й и вибрира в гърлото като серия от удължени думи и придихания. Красиво е, но аз го надвиквам със стоновете си.