— Пази си гласа. Остани мълчалива — съветва ме онази с телените очила и спокойното изражение.
Предполага се, че не бива да изразяваме болката си по време на раждането. Така ни учеха в родилния дом, не че някой ни слушаше там. Мислех, че матроната ни е лъгала, за да мълчим, но ето че тук ми казват същото.
Превита на две, аз все пак крещя.
Мълчанието ми беше дотук.
Тялото ми от кръста надолу гори като в огън. Не знам, нито ме е грижа кой ми помага, искам само това дете.
— Оооо!
Повдигам глава и сграбчвам коленете си. Така съм сгърчена, че не мога да дишам. Всичките ми мускули са сграбчени в мощна контракция. И боренето с болката влошава нещата.
— Няма страшно, Наоко. Всичко е наред. Запази спокойствие. — Сора повтаря тези утешителни слова отново и отново колкото заради мен, толкова и заради себе си. Очите й са разширени от тревога, може би от страх. Не след дълго тя ще е в моето положение.
Онзи, който тръгва зле, отива още пò на зле. Поначало бях слаба, сега съм напълно изтощена. Вложила съм всеки грам енергия в бягството и съм изчерпала и малкото си резерви. Вълните се застигат една друга и отново се надигам зачервена и задържала дъх, за да ги понеса.
— Дишай. Трябва да дишаш, дете — увещава ме монахинята с очилата и размахва ръка, за да подсили думите си. Румените й бузи се издуват и спускат за демонстрация.
Другата монахиня усилва напевите си, а удължените й звуци се накъсват наполовина. Расото й в красивите цветове на есента се полюшва, все едно тя се рее във въздуха.
Опитвам се да дишам… поемам през носа и изпускам въздуха през сухите си устни. Отново вдишвам и издишвам. Дали Хацу е дошла тук? Искам Окаасан. Окаасан! И Хаджиме. Мислите ми се движат в спирала. Още една контракция ме превива на две.
— Ааа!
— Напъвай сега, дете. Напъвай.
Напевите зазвучават по-гръмко в ушите ми.
— Напъвай!
— Не. Не мога. Чакайте. Трябва да спра. — Думите ми са задавени и безсмислени. — Ааа!
Болката е достигнала пронизващ праг, времетраенето на всяка контракция се е удължило и е по-ужасно от всякога. Костите ми копнеят да се разхлабят и отделят от непрестанния натиск.
Сега главната монахиня се навежда. Виждам само върха на обръснатата й глава и мъха по темето й. Пеещата монахиня застава зад нея и подхваща по-кротка песен.
— Да! Иде, виждам главичката. — Развълнуваните й очи виждат нещо недостъпно за мен. — Още веднъж. Готова ли си? Напъни!
Сора стисва ръката ми над лакътя. Дланите ми са вкопчени в коленете и аз се залюлявам напред в нетърпимата болка.
— Хайде пак. Още веднъж. Сега! — Изречено е с авторитетен тон и аз му се подчинявам.
Ноктите ми са се забили в плътта, стискам очи, стягам стомаха си, цялото си същество. През зъбите ми пробива ръмжащ стон. Устните ми се разтягат да го пропуснат.
— Аха, главичката излезе, добре. Добре. — Тя ме потупва по коляното. — Сега стой така. Не мърдай.
Отпускам се изтощено. Сора ме подхваща. За секунда изпитвам облекчение. Болката ме е вцепенила, но усещам ново напрежение между бедрата си, чуждото тяло там. Не смея да шавна. Сърцето ми блъска в гърдите. Монахинята говори приглушено, но бързо. Чувам думи, но не мога да ги осъзная. Пред очите ми играят петна.
— Хайде, вече израждаме. Готова ли си? Помогни й. Помогни й, дете.
— Не… не… — Имам нужда от още минута. Само една минутка. Толкова съм уморена. Но никой не ме слуша.
Сора ме подхваща под рамото и ме привдига. Вътрешностите ми са усукани и горят. Напрежението отвътре расте. Изговаряните от тях думи са безсмислени и неясни. Кръвта бучи в ушите ми. От това, че съм стиснала тъй силно коленете си, вените на ръцете ми са се издули. Напевите поглъщат стаята. Да не би още от тях да стоят отвън? Един глас прераства в много. Писъкът ми ги заглушава всичките.
— Аааах! — Оголвам зъби.
Напъвам.
Напъвам.
Напъвам.
И тогава цялото ми тяло затреперва от освобождение. Гърдите ми хлътват, когато поемам въздух. Сора внимателно ме полага да легна.
Песента е свършила.
— Имаш момиче. Имаш момиче!
Момиче. Лежа неподвижно, дишам, наблюдавам. Знаех си, че ще е момиче. Гласове отскачат напред и назад. Не знам какво казват.
— Мъничка е — чувам и после говорят нещо за тегло.
Сора ме милва по главата и се усмихва. Монахините са заети с бебето ми. Мярвам я само бегло. Тъмна коса, тя е с тъмна коса. Наострила съм уши, отчаяна да я чуя да плаче.