Наблюдавам ръцете им за щипещи пръсти.
— Не й докосвайте лицето! — писвам с изскочили очи в опит да видя. — Не пипайте бебето ми! — Защо тя не плаче?
Моля ти се, нека заплаче. Плача аз вместо нея, изпаднала в паника.
После — поемане на въздух, последвано от единична нотка на гняв, която изпълва въздуха.
Най-сладкият звук, който съм чувала някога, мощна заявка за пристигане, смекчена от твърде малки по размер дробове. Дъхът ми е насечен и излиза заедно с рукналите по бузите ми сълзи.
Тя плаче.
Тя живее.
Успяхме.
— Моля ви — изричам и протягам ръце, жадна да докосна кожата й. — Моля ви, бебето ми…
Монахинята с очилата я повива в плат с прасковен цвят и заговаря тихо.
— Някога попитали Буда: „Ти лечител ли си?“. „Не“, отвърнал Буда. „А учител ли си?“ „Не“, отговорил отново той. „Какъв си тогава, Буда?“, попитал ученикът, изгубил търпение. — Монахинята приближава и протяга напред дъщеря ми. — Буда казал: „Аз… съм буден“.
Очите на монахинята срещат моите, когато поставя дъщеря ми в ръцете ми.
— Тя е мъничка, но също е будна.
— О… — Притискам я плътно. Направо е безтегловна. Разтревожена съм, но и очарована — от звуците й, от мириса й, от всичко нейно, което е така миниатюрно. От това, че се помества в дланта ми.
Дъщеря. Хаджиме, имаме дъщеря.
От върха на тясната й главичка избуява черна косица, прилича на морков. Примигвам загрижено към монахинята с очилата.
Тя се усмихва.
— Ще й порасне коса навсякъде. — Поглежда към другата монахиня и двете се засмиват. Споделена тайна.
Попивам всеки детайл, искам да видя всеки сантиметър. Тя е толкова слабичка. Милвам бузката й и докосвам миниатюрната вдлъбнатина на брадичката, после се засмивам. Също като на Хаджиме. Усмихвам се на Сора и на монахините и им я показвам.
— Като на баща й е. Досущ като неговата трапчинка.
Те се скупчват близо и всички й се възхищаваме.
Нацупените й устнички потрепват. Всеки дъх е леко гъргорене.
— Белите й дробове не са напълно оформени, но си щастливка, че имаш момиче — казва монахинята. — При момчетата белите дробове се развиват последни… тя поне има шанс. — Сестрата намества импровизираната пеленка, за да вижда по-добре лицето й. — Малък, но все пак шанс.
Ръчичките на бебето се измъкват навън и се размахват във въздуха. Доближавам глава да ги разгледам добре. Пет тънки пръстчета с фини нокътчета обвиват моите по инстинкт. Тя е подранила, болна и съвършена.
— Здравей, моя акачан.
— Я виж ти — обажда се по-възрастната монахиня. — Тя те разпознава.
Приближавам преждевременно родилото ми се бебе и се взирам във влажните му очички. Като дълбоки води са, отражателни и мастилени и аз се изгубвам в тях. Да, моето дете познава майка си. Споделяме интимен разговор. В него се казва:
Аз те чаках и Ето ме, ето ме.
Да, ето те, Малко птиче, ето те.
Будна.
Тананикане… тихо гърлено тананикане ме пробужда от съня ми. Примигвам. Следобедна светлина изпълва малката стая и пада върху лицето на напяващата монахиня. Тя се усмихва със затворени устни. Носът й се сбръчква като акордеон и дълбоки издължени бръчки ограждат спокойните й очи. Няма как да не й се усмихна в ответ. В ръцете ми спи моето мъничко бебе.
На топло сме, заедно сме и в безопасност.
Тя е преждевременно родена и се бори за въздух, но е жива и сърцето ми няма как да е по-пълно.
Когато предложиха да я вземат, та да мога да си почина, отказах. Не мога да я изпусна от поглед. Така че вместо това оставиха някого при мен. За да е сигурно, че тя няма да пострада, докато спим.
Увита е, показва се само мъничката й главичка и вдигнатите й ръчички. Тъй като вече не е почервеняла от плач, мога да видя кожата й. Един нюанс по-светла от моята е, но има притеснителен болнав оттенък. С нея контрастират гарвановочерната й коса, тъмните мигли и розовите устенца, които би трябвало да поемат не само въздух. Очите ми се пълнят със сълзи, защото е слабичка, но пък е красива.
— Толкова бяхте добра — казвам на напяващата монахиня. — Голям късмет имам, че сме тук, благодаря ви. — Стаята е гола, само с поставени един до друг футони и стол, но е изпълнена с покой. Такъв, какъвто не съм изпитвала от дълго време.
— Мнозина имат късмет, но малко са тези със съдба. — Гласът на монахинята е дрезгав, но ласкав. — Може да хвърлиш монетата, дете, но съдбата покрива и двете й страни. Тук е било писано да бъдеш. Късметът няма нищо общо. — Тя се усмихва, без да разтваря устни, сякаш крие липсващи зъби.