А може и наистина да й липсват. Усмихвам се и хвърлям поглед към пръстчетата на бебето. Те трептят край отворената й устица, когато тя се прозява. Засмивам се. Всяко нейно движение е удивително.
Вратата се плъзва и влизат монахинята с очилата, Сора и друга жена. Тази, втората, не е монахиня. Носи тъмно зимно кимоно с десен на покрити от сняг борове. Косата й е прибрана в стегнат кок отзад на твърде късия й врат. Погледът й се спира върху бебето ми.
— О, здравей… здравеей — изрича мелодично новодошлата. Извитите й като полумесеци очи греят топло, макар да са съвършено черни.
Прегръщам по-здраво дъщеря си.
— Наоко, помниш ли името ми? — пита главната монахиня с очилата с телени рамки. — Аз съм сестра Сакура. — Посочва към напяващата монахиня, която бе останала да седи с мен. — Тя е сестра Момо, а това е Хиза. Тя ще е дойката на бебето ти.
Дойка?
Сестра Сакура потиска смеха си, а очилата се плъзват надолу по носа й.
— Почти само кожа и кости си. Съмнявам се, че ще имаш достатъчно кърма, ако изобщо имаш някаква. Така че ще ви охраним и двете. — Тя разперва ръце и шава с пръсти в знак да й подам спящото бебе.
Първо поглеждам към Хиза. По кръглото й пълно лице няма и една бръчица, която да издаде възрастта й. Премествам очи към бебето с хлътналите му бузки и кожа, подобна на смачкана хартия. Тя има нужда да суче.
Неохотно разхлабвам хватката си.
— Но искам тя да се храни тук, чухте ли? Само тук. — Държа винаги да е пред очите ми.
Хиза се покланя с добродушна усмивка и аз се поотпускам малко.
— Разбира се. — Сестра Сакура поема бебето ми и го дава на Хиза, а аз чувствам ръцете си потискащо празни.
— Наоко…
Очите ми са приковани към Хиза и бебето, всеки мой мускул е напрегнат и в готовност да си я грабна обратно. Тя е гладна, но не успява да захапе гърдата. Сърцето ме боли, защото не съм способна да я храня и тя се съпротивлява.
— Наоко, Сора ни каза, че сте били държани в родилна клиника от матроната Сато, така ли е? — пита сестра Сакура.
Споменаването на дома и на името на акушерката демон грабва вниманието ми, побиват ме студени тръпки. Отклонявам поглед и кимвам. Тя и сестра Момо се споглеждат многозначително.
Сестра Сакура бутва очилата си нагоре.
— Не сте можели да си тръгнете. Сигурни ли сте и двете в това?
Този път ние със Сора се споглеждаме. Объркани сме. В тона й се долавя нещо странно.
Повдигам рамене.
— Да, защо? Да не би матроната да се е свързала с вас? Да не би да е тук? — Сърцето ми заблъсква силно.
— Сестра Момо ще ти донесе обяд, после ще ти помогне да се изкъпеш с гъба от сушен джинджифил, та да ускори възстановяването ти. — Тя кимва с вдигнати вежди и мека усмивка.
Защо тя не ми отговаря?
— Сестро, ами матроната?
Тя стрелва изкосо сестра Момо, после мен. Стисва устни.
— Брат Юдай, нашият абат, иска да се срещне с вас двете, когато сте в състояние. Ще обсъдите с него матроната Сато.
Тя кимва отново, за да затвори темата, и поглежда към дойката Хиза и към детето ми, което още не е сукало. Веждите й се снижават, при което очилата отново се плъзват надолу по носа й.
Стомахът ми се премята нервно.
— Тя не се храни.
Сестра Момо въздиша.
— Тя е недоносена, дете… болна и крехка е. Ще продължим да се опитваме. Но нека приготвим храна и за теб, нали така? — Още едно кимване към мен и излиза, последвана от сестра Сакура.
Срещам погледа на Сора, разтревожена за бебето ми и за нас. Защо абатът иска да говорим за матроната Сато? Ами ако са се свързали с нея?
Веднага щом Хиза излиза, имаме много какво да обсъдим.
Също като Малко птиче и аз съм будна.
Глава 35
Япония, 1958 г.
Изминаха пет дни от появата на Малко птиче и до днес бях имала само бани с гъба от сушен джинджифил. Дори сега, след пълна баня, острата й миризма е полепнала по кожата ми и пари в носа ми също като керосина от малката парафинова печка, която е донесла сестра Сакура. Поне отпъжда зимния студ и стаята ни е уютна.
Хиза, кърмачката, люлее бебето и му пее приспивна песен, докато аз се опитвам да разплета кичурите на мократа си коса и съмненията в ума си.
Януари е.
Хаджиме замина през септември за Формоза. Службата му свършваше скоро след това, така че трябва да бе отплавал в Америка за уволнението си. Дали се беше върнал в малкия ни дом в селото, за да открие, че ме няма там? Дали не бе отишъл да ме търси в Зуши? Боя се, че баба и баща ми са го отпратили с лъжи, затова помолих Сора да подири новини и да обясни ситуацията ми на съседката ми Майко.