Бебето ми свали от бездруго ниското си тегло и се бори за всеки дъх, но още е живо, така че се мъчим да го храним, та да наддаде. Сестра Момо ми носи топла супа и мочи, оризов кейк, в опит да поохрани и мен. Главата и тялото ме болят от липсата на отровния чай на матроната. Дали и бебето не страда, лишено от дозата отрова? Поглеждам малката в ръцете на Хиза. Тя е добре обгрижвана и обичана, но дали не се измъчва?
— Каква е тази песен, Хиза?
— О, просто старинна приспивна мелодия. Но ми се струва, че на нея й харесва. Харесва ти, нали? — тя вдига повитото бебе по-високо и прави глуповати гримаси срещу лицето му. — О, да, харесва ти.
— И на мен ми харесва — смея се.
Обикновено след раждането дъщерята остава почти четири седмици в дома на майка си. Окаасан би се радвала да пее приспивни песни. Дори баба би полагала старания, ако нещата бяха различни.
Ако баба беше различна, тя все още би могла да го прави.
Не очаквам да остана тук пълни четири седмици, но къде ще ида? И храненето на бебето още стои под въпрос. Как ще плащам на Хиза? Морното ми сърце се свива и аз издавам въздишка от дън душа, после примигвам, за да си върна фокуса. Така, както Хиза е гушнала Малко птиче, от нея се вижда само кичурчето синьо-черна коса. Оставям четката за коса в скута си и се усмихвам.
— Косичката стърчи на главата й като шапчицата на ягода.
Хиза се опитва да я приглади с два пръста. Тя веднага отново щръква. Хиза се смее.
— Измислила ли си име за тази малка ягодка?
В нормалния случай цялото семейство би се събрало за меймей, церемонията по даването на име. За моето бебе няма да има церемония.
— Мислех да я кръстя на Окаасан — казвам, като прибирам косата си в плитка. — Но тогава тя би имала традиционно японско име, а… — Поглеждам Хиза и изричам очевидното. — Тя не е традиционно японско бебе. И тъй, вместо име, което да цели тя да се слее, защо не такова, с което да изпъква? Но не съм решила още.
Хиза само кимва. Какво има да се каже? С тази по-светла кожа и кръглите очи моето Малко птиче така или иначе ще изпъква.
— Здравейте, Наоко, Хиза. — Сестра Сакура влиза и се насочва право към бебето. Горчичената й на цвят роба изглежда току-що изсушена на слънце и още неотпусната от движенията й. Цветът е избледнял на местата, където платът е протрит, но иначе е ярък като усмивката на лицето й. — Здравей и ти, яйце с очи.
Потискам смеха си при спомена. На Хаджиме „яйце с очи“ му се струваше странен израз за „красив“. Бях му обяснила, че това е голям комплимент и означава, че човекът има съвършено оформена овална глава и големи красиви очи. Очите на нашето бебе са огромни за тъй малко личице.
Усмивката на монахинята помръква, след като разменят приглушени реплики с Хиза. Донесла е спринцовка, за да вкара събраната кърма у бебето. Боят се, че малката е дехидратирана, че не наддава достатъчно; плачът й отслабна. Тревогата само ми носи тъга и ме обезсилва.
А на Малко птиче му е нужна моята сила.
След като спринцовката е напълнена с мляко, приготвят бебето. Изправям се и отивам да седна до нея.
— Дръж й главичката вдигната, та да не се задави. — Сестра Сакура поставя капкомер в устата на бебето и стиска. — Ще пускам само по капка на езика й, та да може да я поеме.
Галя я по главичката, мълвя насърчителни слова.
— Хайде сега. — Усмихвам се, когато тя затваря устни, за да вкуси. — Можеш.
— Получава се! — засмива се Хиза. — Я вижте.
Сестра Сакура избутва очилата си нагоре.
— Така и ти ще можеш да я храниш, Наоко. Ето, опитай. — Подава ми капкомера. — Внимавай, само по капка. Чак като я изпие, пускаш следващата.
Засиявам възхитена.
— При такава скорост няма как да не се храни.
— Да, дава надежда, нали? — Сестра Сакура поставя ръка върху рамото ми. — Готова ли си да се срещнеш с абата?
Усмивката ми помръква и едновременно с това стомахът ми се стяга.
— Защо е тази физиономия? — Веждите й се събират, носът й се сбърчва и това кара очилата й отново да се хлъзнат надолу. — Той само иска да поговори с теб и Сора. Няма причини за тревога, дете.
Кимвам с принудена усмивка, после насочвам цялото си внимание към храненето на бебето, но в ума ми се въртят различни версии. Матроната Сато се лиши не само от моята такса, а и от тази на Сора и Хацу. Представям си, че ще иска да ни открие.
Освен ако вече няма нужда да го прави.
Сора пристъпва през прага и избягва погледа ми. Сърцето ми трепва. Нещо не е наред.
— Здравей, дете. — Сестра Сакура поглежда Сора над очилата си, после очите й се преместват към мен.