— Може ли да останем за момент насаме със Сора? — Поглеждам сестра Сакура, а после Хиза.
Хиза се изправя, но аз се възпротивявам тя да излезе с бебето.
— Не, аз ще я взема. Веднага щом се събуди, ще продължа да я храня.
Ръцете ми вече са протегнати. Матроната може да е наблизо.
Хиза ми я подава внимателно и любопитно оглежда Сора.
Сестра Сакура ме потупва по ръката.
— Ще кажа на абата, че и двете сте тук.
Кимвам и когато те си тръгват, се отмествам на футона.
— Ела, седни, Сора. Кажи ми какво узна.
Тя сяда, но устните й са стиснати в права линия.
Имам нужда да ги отворя, да науча какви тайни крие.
— Сора, откри ли съседката ми Майко? — Сърцето ми се качва в гърлото, докато чакам.
— Майко я нямаше там. — Сора въздъхва и раменете й увисват.
— Сигурно е оставила дъщеря си да гледа малкото си братче? — В съзнанието ми се мярка красивото лице на Тацу: големи очи, дълги мигли, целият изкалян. Навеждам се по-близо към нея, с което карам бебето да се размърда. — Сора?
— Не — поклаща глава тя. — Никой не живее там. Празно беше.
— Празно? Да не си сбъркала къщата? — Сърцето ми бие неравномерно. — А в моята отиде ли?
Очите й с тяхното знание срещат моите, пълни с отчаяние.
Облягам се назад и преглъщам, прехапвам устната си толкова силно, че вкусвам кръв. Да не знаеш е лошо, но като знаеш, нищо не можеш да промениш.
— Сора, моля ти се, просто ми кажи. Каквото и да е, ще го понеса. — Кимвам, за да я окуража.
Тя поема дълбоко дъх.
— Старица, която се назова баба Фумико…
— Да! — Познатото име ме обнадеждава. — Тя ми помогна да се приготвя за сватбата си.
— Каза, че семейството на Майко се преместило в друго село.
— О… — Кимвам. — Добре, да. Очевидно е типично за тези… — Спирам се, преди да изрека думата. Ета се местят там, където има работа. Просто не се бях замисляла за това. — Каза ли ти къде? Виждала ли е Хаджиме?
Мислите ми са лудешки, затова и думите ми са забързани.
Сора изправя рамене и вперва поглед в ръцете си.
— Сора?
Тя вдига глава и се премества по-близо до мен.
— Той… ами… — Започва да кърши ръце. — Наоко, Хаджиме не се е връщал. — Отпуска брадичка, а също и поглед. — Съжалявам.
— Не се е връщал? Изобщо? — Сърцето ми се гърчи от напрежението. Не разбирам. Той би оставил известие. Хващам ръката й и я разтърсвам. — Нямаше ли писма, оставени в къщата?
Тя навежда глава.
— Тъй като къщата ви е седяла празна, там се е нанесло друго семейство. Така че нямаше нищо.
Нищо.
Пръстите ми пускат ръкава й.
Сега вече не мога да дишам.
Когато Хаджиме бе задържан, започнах да се опасявам, че ще изгубим къщата, но очаквах поне известие. Мислех си, че семейството на Майко може да ни подслони за известно време. Баба Фумико вече живее с друго семейство. Поглеждам спящото си бебе и се опитвам да не изпадам в паника, но тя се надига у мен.
— И сега какво?
Сора поема треперещата ми ръка в своята.
Вдигам очи към нея.
— Сора, видях в съзнанието си завръщането на Хаджиме поне сто пъти. — Раменете ми се отпускат, думите ми са само шепот. — Представях си как ме търси, луд от тревога къде съм отишла. Дори го виждах как пътува във влака за Зуши. Как тича нагоре по хълма към фамилния ни дом и вика името ми.
— И какво става после? — пита Сора, навежда се и опира чело в моето, така че образуваме триъгълник върху бебето ми.
— „Наоко“, извиква, а Обаачан се показва на вратата, смръщена като градоносен облак. — Примигвам през сълзи, за да фокусирам зрението си върху Сора.
Тя стисва ръката ми.
— Хаджиме не би повярвал и на една нейна дума. Би продължил да търси, докато ме намери. После ще ме прегърне, ще каже: „Обичам те, Щурче. Къде е нашето Малко птиче?“. В съзнанието ми, Сора, винаги лъжите на баба или на баща ми са тези, които отпращат Хаджиме. — Прогонвам яркото видение и я поглеждам през мокри от сълзи мигли. — Никога не ми е хрумвало, че няма да им се наложи да ги изричат. — Поклащам глава, а устните ми треперят.
Сора обхваща лицето ми с длани.
— Може би не е могъл да се върне, а писмата му са останали без отговор. Може да е научил, че други хора живеят в къщата ви, и да си мисли, че няма да е добре дошъл, ако се върне.
Или може би ме е изоставил.
Може все пак да съм била сляпа.
Бебето се размърдва и плаче почти беззвучно. Аз плача достатъчно силно и за двете ни. Раменете ми се тресат от сеизмични емоции. Сора ме милва по косата, а аз си мисля за Обаачан. За семейството си. За Хаджиме.