С тези думи, понеже нямах особено желание да обсъждам със спътника си естеството на своето посещение, аз отново взех вестника, разгънах го малко демонстративно и известно време влакът неприятно ни клатушка в мълчание. Чуваше се само пухтенето на парната машина, потракването на железните колелета върху релсите и от време на време свирката от локомотива, а дъждът се сипеше като слаб артилерийски огън върху стъклата на прозорците.
Взех да усещам умората от пътуването, от студа и от седенето, докато вагонът се лашкаше и подскачаше.
Започнах да мечтая за вечеря, запалена камина и топло легло. Но ще си призная, че макар да се криех зад вестника, вече го бях прочел от първата до последната страница, затова се отдадох на размишления за моя спътник — едър мъж с месесто лице и огромни, груби наглед ръце. Приказваше гладко, но с особено произношение, вероятно повлияно от местния диалект. Реших, че е фермер или някакъв дребен занаятчия. Изглеждаше в петдесетото си десетилетие, по-близо обаче до шейсетте години, облечен в дрехи от качествени платове, но не особено добре скроени, а на лявата му ръка имаше тежък и огромен, явно нов пръстен с печат, който ми се видя малко просташки. Предположих, че мъжът или е натрупал скоро много нари, или внезапно е получил наследство и иска целият свят да научи за това.
Щом прецених спътника си с присъщата на младостта самонадеяност, той спря да ме занимава и мислите ми се върнаха към Лондон и Стела. Забравих всичко наоколо, освен студа и тъпата болка в костите, когато непознатият изведнъж ме стресна, като възкликна:
— Госпожа Драблоу?!
Оставих вестника и разбрах, че гласът му отеква толкова силно в купето, понеже влакът е спрял и единственият шум, достигащ до ушите ни, е воят на вятъра и приглушеният съсък на парата някъде далече напред.
— Драблоу — повтори мъжът, като сочеше надписа върху кафявия плик, който бях оставил редом на седалката.
Кимнах без особено въодушевление.
— Да не би да сте й роднина?
— Изпълнител на завещанието й съм. — Начинът, по който прозвучаха тези думи, приятно погали слуха ми.
— А, значи отивате за погребението?
— Да.
— Сигурно ще бъдете единственият присъстващ.
Независимо от нежеланието ми да разговарям, аз исках да науча нещо повече по въпроса, а явно събеседникът ми разполагаше със сведения, затова рекох:
— Струва ми се, че покойната не е имала приятели, нито семейство. Живяла е като отшелничка, нали? Е, това често се случва с възрастните дами. Затварят се в себе си, проявяват странности… Предполагам, че е следствие на самотата.
— Мисля, че имате право, господин…?
— Кипс. Артър Кипс.
— Приятно ми е. Самюъл Дейли.
Кимнахме си.
— Пък и когато човек живее толкова откъснат от света, това става още по-лесно — продължи Дейли.
— Е, хайде — засмях се аз, — да не започнете да ми разказвате необикновени истории за необитаеми къщи?
Господинът ме погледна право в очите и след като помълча, каза:
— Не, нямам такова намерение.
Кой знае защо усетих, че ме побиват тръпки, още повече че Дейли ме гледаше втренчено, и то без да го крие.
— Е, според мен е жалко, когато човек е живял осемдесет и седем години, а на погребението му няма да се мярнат дори няколко приятелски лица! — рекох накрая аз и заслоних с ръка стъклото на прозореца, за да погледна навън.
Влакът, изглежда, беше спрял сред пустинна местност, изцяло изложен на бурния вятър, който виеше из полето.
— Колко още ни остава? — попитах аз, като се помъчих във въпроса ми да не прозвучи загриженост, макар да изпитвах неприятното чувство, че сме далече от всякаква човешка обител, затворени като в капан в хладната гробница на купето с олющеното огледало и зацапаната тъмна на цвят ламперия. Господин Дейли погледна часовника си.
— Остават ни дванайсет мили. Тук чакаме среща с влака, минаващ през тунела „Зейналата паст“. Това е последното възвишение по пътя ни, но е доста значително и продължава няколко мили. После има само равнина, господин Кипс.
— Друго да не е, поне е сигурно, че съм попаднал в област с необичайни названия. Тази сутрин четох за дига, наречена „Деветте живота“ и за имението „Тресавището на змиорките“, а ето че имало и тунел, който да се казва „Зейналата паст“!
— Това е глуха провинция, господин Кипс. Рядко ни посещават външни хора.
— Вероятно няма кой знае какво за гледане.