— Зависи на какво се надява човек. Има потънали в морето черкви, както и залято от водата село — засмя се Дейли. — Това са достатъчно големи забележителности. Има и запустяло абатство с впечатляващо гробище, до което може да се стигне само при отлив. Зависи какво занимава въображението ви.
— Още малко и ще ме накарате да очаквам с нетърпение да се завърна при лондонската мъгла!
Пронизително изпищя свирката на локомотив.
— Ето го, иде!
И влакът, носещ се от Крайтън Гифорд за Хомърби през тунела „Зейналата паст“ изтрака по съседните релси — низ от облени в жълта светлина празни вагони, които се изгубиха в мрака. Тутакси потеглихме.
— Макар че Крайтън е забутано градче, ние сме гостоприемни хора — рече Дейли. — Гледаме да стоим с гръб към вятъра и да си вършим работата. Ако желаете, можем да тръгнем заедно и аз ще ви оставя в „Гифорд Армс“. На гарата ме чакат с автомобил и странноприемницата ми е на път.
Моят спътник явно искаше да ме окуражи и да заглади лошото чувство от нарочно преувеличения разказ за неприятната и необичайна местност, затова благодарих и приех предложението му, а после и двамата се задълбочихме в четене, докато влакът измине последните няколко мили от уморителното пътуване.
Погребението на госпожа Драблоу
Първото ми впечатление от пазарното градче Крайтън Гифорд, което едва ли се различаваше от голямо село, определено беше приятно. Пристигнахме късно вечерта и автомобилът на господин Самюъл Дейли — лъскав, просторен и луксозен, с какъвто не се бях возил през целия си живот, бързо пропътува разстоянието от една миля между малката гара и пазарния площад и спря пред „Гифорд Армс“.
На слизане Дейли ми подаде визитката си.
— Понеже нямате други познати…
Благодарих му, но подчертах, че едва ли ще го потърся, понеже, ако изобщо ми е нужна някаква помощ по отношение на делата на госпожа Драблоу, ще я получа от местно доверено лице, а и не възнамерявам да остана в градчето повече от ден-два. Господин Дейли ме изгледа втренчено и не каза нищо, така че, за да не проявя нелюбезност, аз внимателно прибрах визитната му картичка в джобчето на жилетката си. Едва тогава той нареди на шофьора си да тръгва.
„Ние сме гостоприемни хора“, беше казал господин Дейли и думите му се оказаха верни. Когато съзрях във всекидневната на странноприемницата удобно кресло пред буйния огън в камината и установих, че в приятно обзаведената стая на горния етаж също ме очаква запалена камина, настроението ми се оправи и започнах да изпитвам чувството, че съм дошъл по-скоро на екскурзия, отколкото да присъствам на погребение и да се погрижа за наследството на покойна клиентка. Вятърът или беше утихнал, или просто не се чуваше, така че неудобствата, а и странната насока, в която се беше развил разговорът във влака, избледняха като лош сън.
Съдържателят ми препоръча чаша греяно вино, което изпих пред камината, заслушан в приглушените гласове оттатък тежката врата, водеща към кръчмата — а жена му ми предложи такова меню за вечеря, че го очаквах с голямо нетърпение: супа местен специалитет, говеждо филе, торта с ябълки, стафиди и сметана и сирене „Стилтън“. През това време написах писъмце на милата Стела, което да изпратя идната сутрин, и докато вечерях с наслада, размишлявах именно в каква неголяма къща бихме могли да живеем след женитбата, ако господин Бентли все така ми гласува доверие и с това ми даде основание да поискам повишение на заплатата си.
Накрая, след като допълних вечерята си с половин бутилка бордо, аз се приготвих да си лягам, обгърнат от приятна топлина, доволен и в добро разположение на духа. На вратата ме чакаше, за да ми пожелае лека нощ, собственикът, който каза:
— Нали ще присъствате на търга, господине?
— Какъв търг?
Той, изглежда, се изненада.
— Е, помислих си, че сте дошли за търга. Предлагат се седем ферми от околността, на юг от Крайтън. А утре е и пазарен ден.
— Къде ще бъде търгът?
— Как къде? Тук, господин Кипс. В кръчмата, в единайсет часа. Бездруго всички търгове се правят в странноприемницата, а и от години не е имало толкова значителна разпродажба. После всички ще обядват в нашата кръчма. В пазарни дни храним поне четирийсет души, но утре ще бъдат повече.
— В такъв случай съжалявам, че ще изпусна тази възможност, но се надявам, че поне ще успея да се разходя из пазара.
— Нямах намерение да ви се бъркам, господин Кипс, само исках да ви поканя на търга.