Есенното слънце криеше топлинка, а малкото дървета, които видях, до едно растяха леко приведени от постоянните ветрове, но по върховете на клоните им все още имаше вкопчени ръждиво златисти листа. Представих си обаче колко унило, сиво и мрачно е това място, обгърнато от студения дъжд и мъглата, как дни наред го връхлитат и брулят силните бури, които вихрено се носят по равното поле, и как виелиците го откъсват от света. На сутринта отново бях погледнал Крайтън Гифорд на картата. На север, юг и запад в продължение на десетки мили се простира пустош — цели дванайсет мили имаше до Хомърби, най-близкото голямо населено място, трийсет мили до един по-голям град на юг, а най-близко, на седем мили, беше някакво селце. На изток имаше само тресавища и подир устието на реката следваше морето. Със сигурност не беше място, където да ми се остава повече от ден-два, но докато бавно се връщах към пазара, се чувствах съвсем като у дома си и мястото, освежено от яркия ден, ми хареса дотолкова, че се възхищавах от всяко нещо, което виждах.
Когато отново стигнах до странноприемницата, заварих бележка, оставена в мое отсъствие от господин Джеръм, посредникът, който се беше занимавал със собствеността и имотите на госпожа Драблоу и който щеше да ме придружи на погребението. Официално и учтиво той беше написал, че ще дойде в единайсет без двайсет, за да ме заведе до черквата, така че в очакване на срещата аз седнах до прозореца на всекидневната на „Гифорд Армс“ да прегледам вестниците и да наблюдавам приготовленията за пазарния ден. В хотелчето също бе доста оживено, според мене във връзка с предстоящия търг. Откъм кухнята, чиито врати често се отваряха, се носеше апетитна миризма на варено и печено месо, на току-що изваден от пещта хляб, на плодови торти, кейкове и сладкиши, а от трапезарията се чуваше тракането на прибори и съдове. Към десет и петнайсет по тротоара отвън се събра тълпа от солидни преуспяващи фермери с костюми от туид, които се поздравяваха шумно, ръкуваха се и енергично кимаха, докато разговаряха.
Стана ми мъчно, че се налага да оставя всичко това и че съм облечен с тъмния си официален костюм под балтона, че вратовръзката ми е черна, на едната ми ръка има траурна лента, а в другата държа черно бомбе. Точно тогава пристигна господин Джеръм. Нямаше как да не го позная, понеже и той беше с мрачни одежди като моите. Ръкувахме се и излязохме навън. За миг, застанал на прага и загледан в живописната шумна сцена пред нас, аз се почувствах като фантом, появил се на празнично увеселение. Сред хората с работно или селско облекло с Джеръм щяхме да приличаме на двойка гарвани. И наистина, изглежда, правехме такова впечатление на всеки, който ни видя. Докато прекосявахме площада, събрахме като във фокус притеснени погледи, мъжете леко се отдръпваха, замръзваха на място и млъкваха насред разговора. Започна да ми става неприятно, чувствах се като прокажен и направо се зарадвах, когато господин Джеръм ме поведе по една от уличките към енорийската черква.