Е, рекох си, значи има поне един човек, който не е безразличен към госпожа Драблоу и който несъмнено и с точност знае, че подобна проява на храброст и безкористност няма да остане невъзнаградена и незабелязана, стига да имаше нещо вярно в току-що чутите слова от опелото в черквата…
Отместих поглед от жената и се загледах в ковчега, който вече спускаха в гроба. Склоних глава и неочаквано обзет от безпокойство за душата на самотната старица, се отдадох на молитва за нея и за благословия върху събралите се около гроба.
Когато отново вдигнах очи, видях на няколко крачки кацнал върху една зеленика черен кос, който отвори човка, от гърлото му в слънчевия ноемврийски ден бликна блестящ водопад от трели и скоро всичко свърши. Тръгнахме си. Поизостанах малко от господин Джеръм, защото възнамерявах да изчакам болната жена и да й предложа да я подкрепям, докато върви. Но от нея нямаше и следа.
Докато си казвах молитвите, а свещеникът изричаше последните думи при предаване на тялото на земята, непознатата си беше тръгнала също така незабелязано, както бе дошла — вероятно не желаеше да ни безпокои или да привлича вниманието върху себе си.
Спряхме се за миг на портата, разменихме любезности и се ръкувахме за довиждане, при което имах възможност да се озърна и тогава забелязах, че поради кристално бистрия ден погледът стига далече оттатък черквата и гробището, чак дотам, където ширналите се тресавища и водата от устието излъчват сребристо сияние и този блясък дори се засилва към линията на хоризонта с почти бели на цвят небеса и леко трептящ въздух.
После, като се обърнах към другата страна на черквата, погледът ми беше привлечен от още нещо. Наредени покрай железните перила, ограждащи малкия двор на училището, стояха двайсетина деца и ни наблюдаваха. Бледите им, сериозни лица с широко отворени очи явно бяха проследили безброй траурни шествия, а ръчичките им здраво стискаха перилата. Децата до едно мълчаха и не помръдваха. Представляваха необикновено печална и сърцераздирателна картина, защото съвсем не изглеждаха весели и безгрижни като своите връстници. Срещнах погледа на едно момченце и едва забележимо му се усмихнах, но то не се усмихна в отговор. Видях, че господин Джеръм любезно ме чака в края на уличката, затова побързах да го последвам.
— Кажете ми, онази жена… — започнах аз, когато го настигнах. — Дали онази жена ще се прибере благополучно у дома? Толкова зле изглеждаше! Коя е тя?
Господинът се намръщи.
— Младата жена с изпитото лице — подсетих го аз. — Стоеше отзад в черквата, а после и сред гробовете, на няколко крачки от нас.
Господин Джеръм замръзна на място и ме изгледа втренчено.
— Каква млада жена?
— Ами младата жена, дето е само кожа и кости, направо не бях в състояние да я гледам… Висока, с шапка и воалетка… Сигурно за да скрие поне малко лицето си, горката!
За няколко секунди на огряната от слънце спокойна, пуста уличка настъпи такава тишина, каквато сигурно отново цареше вътре в черквата. Дълбока тишина до степен, в която чувах как пулсира кръвта в собствената ми глава. Господин Джеръм пребледня и, изглежда, се вкамени. Преглъщаше, но явно не можеше да продума.
— Какво има? — тутакси попитах аз. — Прилоша ли ви?
Най-после той събра сили да поклати глава — по-скоро може да се каже, че целият се разтърси, сякаш правеше невероятно усилие да овладее мигновения потрес, макар че лицето му не възвърна нормалния си цвят, а ъгълчетата на устата му бяха направо посинели. Накрая каза с глух глас: