— Не видях никаква млада жена.
— Но нали… — И аз погледнах през рамо към черковния двор. Жената отново беше там. Мярнах черната й рокля и силуета на шапката. Значи не си беше отишла, а скрита зад някой храст или надгробен камък, или пък в сянката на черквата, просто бе чакала да си тръгнем, за да прави онова, което правеше сега — стоеше до пресния гроб на госпожа Драблоу и втренчено го гледаше. Отново се зачудих какво я свързваше с покойницата, каква необичайна история се криеше зад тайнственото й посещение и какви чувства я измъчваха сега там, както бе сама…
— Вижте! — посочих нататък аз. — Ето я! Дали ние двамата да не…
Но господин Джеръм ме прекъсна — улови ме за ръката и я стисна така силно, та чак ме заболя. По лицето му разбрах, че всеки миг може да изгуби свяст или да получи някакъв припадък. Започнах да се озъртам като обезумял и да се чудя какво да правя, къде да ида и кого да повикам на помощ. Хората от погребалната служба си бяха тръгнали. Зад гърба ми имаше само група малки ученици и една смъртно болна жена, подложена на огромно физическо и емоционално напрежение, а мъжът до мен всеки момент щеше да се строполи. Единственият човек, към когото можех да се обърна, беше свещеникът, прибрал се някъде вътре в черквата, но ако отидех да го потърся, господин Джеръм щеше да остане сам.
— Господин Джеръм, много ви моля да не ме стискате така силно… По-добре се облегнете на мене… Можете ли да извървите поне няколко крачки… Към черквата… видях пейка на алеята, не е далече от портата… Ще седнете да се съвземете, а аз ще потърся помощ. Ще намеря кола…
— Не! — почти изпищя той.
— Но, драги ми господине…
— Не! Извинявайте… — И той започна да поема дълбоко въздух, така че постепенно лицето му взе да си възвръща цвета. — Много съжалявам за станалото. Нищо ми няма… Зави ми се свят, но вече се оправям… Най-добре е да ме придружите пеша до кантората ми на улица „Пен“, редом с площада е.
Сега господин Джеръм изглеждаше неспокоен, сякаш нямаше търпение да се махне от черквата и всичко около нея.
— Ако сте сигурен, че…
— Напълно съм сигурен. Да вървим.
И с бързи стъпки той тръгна пред мене — толкова бързаше, че ме завари неподготвен и трябваше да изтичам, за да го настигна. При тази скорост се озовахме на площада само за няколко минути. Пазарището вреше и кипеше, шумът беше оглушителен: трополяха каруци, купувачи и продавачи се надвикваха, блееха овце, цвилеха коне, кряскаха, врещяха, кудкудякаха и скимтяха десетки животни за продан. Забелязах, че гледката и глъчката подействаха добре на господин Джеръм и когато стигнахме входа на „Гифорд Армс“, той доста се оживи, сякаш най-после му олекна на душата.
— Нали по-късно ще ме придружите до „Тресавището на змиорките“? — попитах аз, след като го бях поканил да обядваме заедно, но той ми отказа.
Лицето му отново стана непроницаемо.
— Не, няма да дойда там. Можете да отидете и сам, когато пожелаете, само че след един часа. Кекуик ще ви отведе. Той е човекът, който открай време е служил за връзка с къщата. Нали имате ключ?
Кимнах и казах:
— Ще трябва да открия книжата на госпожа Драблоу и да ги подредя някак, но сигурно ще ми се наложи да отида там и утре, а може би и вдругиден. Дали господин Кекуик ще бъде така добър да ме закара утре рано сутринта, за да имам на разположение целия ден? Няма да е лесно да се ориентирам сам.
— Ще трябва да се съобразявате с приливите и отливите. Кекуик ще ви обясни.
— От друга страна — продължих аз, — ако се окаже, че ще ми е нужно повече време, отколкото предполагам, не може ли да преспя в къщата? Дали някой би възразил срещу това? Нелепо е специален човек да ме води и взема оттам.
— Струва ми се — предпазливо започна господин Джеръм, — че ще ви бъде по-удобно да преспивате в странноприемницата.
— Да, тук ме посрещнаха много добре, а и храната е първокласна. Сигурно имате право.
— И аз така мисля.
— Стига да не затруднявам господин Кекуик.
— Ще видите, че той е извънредно услужлив.
— Чудесно.
— Макар да не е от приказливите.
— Е, вече свиквам с такива неща — усмихнах се аз.
И след като си взех довиждане с господин Джеръм, отидох да обядвам в присъствието на четирийсет-петдесет фермери в празнично настроение, които вдигаха голям шум.
Всички се бяха настанили на трите дъсчени маси, застлани с дълги бели покривки, и си подвикваха — обсъждаха търговски въпроси, докато пет-шест девойки се суетяха, понесли табли с телешко и свинско месо, супници, купи със зеленчуци и кани със сосове, както и пръстени чаши с бира, по десетина наведнъж, наредени върху големи подноси. И макар да бях сигурен, че не познавам никой от присъстващите, пак се чувствах малко не на място, облечен с траурните дрехи сред костюмите от туид и кадифе. Въпреки това ми беше много приятно — отчасти несъмнено поради контраста между тукашната ведра обстановка и доста изнервящите събития преди пладне. В по-голямата си част разговорите сякаш се водеха на чужд език, тъй като не разбирах нищо от споменаваните количества и цени, реколти и породи, но понеже обядът беше отличен, с удоволствие слушах, а когато съседът ми отляво премести чиния с големи парчета чеширско сирене и ме покани да си взема, аз го попитах за търга, проведен сутринта в странноприемницата. Мъжът направи гримаса.