— Търгът мина според очакванията, сър. Да не би и вие самият да се интересувате от купуване на земя?
— Не, не. Просто снощи съдържателят ми спомена за търга. Разбрах, че продажбата е доста сериозна.
— Включваше много земя. Половината имоти край Крайтън откъм Хомърби, както и на няколко мили разстояние на изток. Продадоха се четири ферми.
— А скъпо ли струва земята по тия места?
— Да, но не навсякъде, сър. Предложените имоти струваха скъпо. В край, където има солени равни полета и толкова много тресавища, които не могат да се отводнят и използват, всяка педя земя е ценна. Няколко души днес останаха разочаровани.
— Да разбирам ли, че и вие сте един от тях?
— Аз ли? А, не. Доволен съм от онова, което притежавам, пък и във всеки случай това е без значение за мене, понеже нямам средства за нови имоти. При това не бих извършил глупостта да наддавам против него.
— Имате предвид успелия купувач?
— Именно.
Проследих погледа му към съседната маса и възкликнах:
— А, господин Дейли!
Защото там, в далечния край, съзрях моя спътник от снощи. Държеше в ръка половница бира и доволно оглеждаше кръчмата.
— Познавате ли го?
— Съвсем бегло. Случайно се срещнахме. Богат земевладелец ли е?
— Да.
— И поради това не го обичат много-много? — Съседът ми сви широките си рамене, но не отговори. — Е — подхвърлих аз, — ако е станал собственик на половината ви земя, сигурно ще влезем в делови отношения още преди края на годината. Аз съм адвокатът, натоварен да се погрижи за делата на покойната госпожа Алис Драблоу от „Тресавището на змиорките“. Напълно възможно е не след дълго и нейното имение да бъде обявено за продан.
За миг моят събеседник замълча, намаза с масло дебела порязаница хляб и внимателно нареди отгоре парчета сирене. Забелязах, че часовникът на отсрещната стена показва един и половина, а исках да се преоблека преди идването на господин Кекуик, така че се наканих да се извиня и да си тръгна, когато съседът ми се обади предпазливо:
— Съмнявам се дори Самюъл Дейли да стигне толкова далече.
— Струва ми се, че не ви разбирам напълно. Още не съм видял имението на госпожа Драблоу… Научих, че има ферма на няколко мили извън града…
— Хогътс! — презрително каза той. — Само петдесет акра и половината от тях наводнени през най-подходящия сезон. Хогътс пет пари не струва, фермата е дадена под аренда до живот.
— А къщата „Тресавището на змиорките“ и земята наоколо? Не става ли за обработване?
— Не, сър.
— А нима господин Дейли не би желал просто да прибави още нещо към своята империя само за да може да каже, че го притежава? Намекнахте, че е такъв тип човек.
— Може и така да е — обърса мъжът с кърпа устата си. — Но ще ви кажа, сър, че няма да намерите нито един човек, дори и Сам Дейли, който да иска да има нещо общо с тая работа.
— А мога ли да ви попитам защо?
Изрекох тези думи доста остро, понеже взех да се дразня от намеците и неясните подмятания, които правеха възрастни мъже при споменаването на госпожа Драблоу и нейната собственост. Мястото се оказа точно каквото си го мислех: ширеха се предразсъдъци и сплетни и дори успяваха да удържат победа над здравия разум. В момента очаквах якият селяк вляво от мене да прошепне, че може би ще ми каже или че може би няма да ми каже, или че всъщност направо ще ми разправи една история, стига да искам… Но вместо изобщо да отговори на въпроса ми, фермерът ме загърби и поведе със съседа си от другата страна сложен разговор за посевите, а аз, вече вбесен от познатата ми загадъчност и глупост, рязко се изправих и излязох навън. Десет минути по-късно, сменил траурното облекло с по-обикновени и удобни дрехи, стоях пред странноприемницата и чаках да се появи колата, карана от човека на име Кекуик.