Оттатък дигата
Не се появи кола, но пред „Гифорд Армс“ спря двуколка, теглена от доста изтощено конче с охлузена кожа. Изглеждаше съвсем не на място на пазарния площад — сутринта бях забелязал много такива возила и като реших, че и тази двуколка принадлежи на някой фермер или скотовъдец, не й обърнах внимание, а продължих да се оглеждам за моторно превозно средство. Тогава чух, че някой ме вика.
Кончето беше дребно и проскубано, с наочници и кочияшът не се различаваше много от него — с ниско нахлупена широкопола шапка и дълго, сякаш космато кафяво палто, той беше част от цялата картина. Всичко това ми хареса и очаквайки с нетърпение пътуването, аз пъргаво се качих в двуколката. Кекуик почти не ме удостои с поглед и като разбра, че вече съм се разположил, изцъка с език, подкани кончето, двуколката си проправи път през тълпата на площада и потегли по уличката, водеща към черквата. Когато минахме оттам, аз се помъчих да видя гроба на госпожа Драблоу, но някакви храсти ми попречиха. Спомних си самотната, болнава млада жена, както и въздействието на думите ми, когато я споменах на господин Джеръм. Но след няколко минути вече бях прекалено погълнат от настоящето и заобикалящата ме обстановка, та да размишлявам върху погребението и последвалата случка, защото сега минавахме през голо поле и градчето Крайтън Гифорд остана някъде назад, заедно с всичките си необщителни обитатели. Около нас, над нас и далече напред сякаш имаше небе и само небе и тясна ивичка суша.
Видях това кътче на света с очите на големите пейзажисти, рисували природата на Холандия или района на Норич. Днес нямаше никакви облаци, но лесно можех да си представя колко внушително би изглеждало огромното безбрежно небесно пространство, когато превалява носеният от вятъра дъжд и белезникавите буреносни облаци се спускат над устието, на какво прилича полето през февруарските наводнения, когато тресавищата придобиват стоманена сивота и небето сякаш се слива с тях, и какво става, когато се извият мартенските ветрове, зракът струи и сенките се гонят по изораните ниви.
Днес обаче денят беше ясен и слънцето надничаше над главите ни, макар че светлината вече отслабваше и небето, изгубило ярката синева от сутринта, изглеждаше почти сребристо. Докато бързо прекосявахме съвършено равната местност, почти не видях дръвче, но парцелите бяха оградени с тъмни на цвят, неокастрени и ниски живи плетове, а прясно изораната на прави бразди земя беше кафява като кожухчето на къртица. Постепенно обаче угарта отстъпи пред зелени, буренясали ливади, започнаха да се мяркат насипи и пълни с вода канавки — наближихме тресавищата. Те се простираха безмълвни, неподвижни и блеснали под ноемврийските небеса и не виждах да свършват, докъдето ми стигаше погледът, само плавно се сливаха с водите в устието и с линията на хоризонта.
Главата ми се замая при вида на тази неподправена изумителна красота, пред широкото и голо равно поле. Чувството за открито пространство, породено от небесния безкрай над главите ни и простора наоколо накара сърцето ми лудо да затупти. Струваше си човек да пропътува и хиляда мили, за да види такава гледка. Никога не си бях представял, че може да съществува подобно място.
Единствените звуци, които не бяха заглушени от конските копита, от трополенето на колелетата и скрибуцането на двуколката, бяха внезапно разнасящите се дрезгави и необичайни крясъци на птици от близо и далече. Бяхме пропътували вероятно към три мили, без да минем покрай ферма или къща, не се мярна никакъв обитаем дом, заобикаляше ни само пустош. Скоро живите плетове изчезнаха и ми се стори, че двуколката се носи към самия край на света. Пред нас водната повърхност просветваше с метален отблясък и започнах да различавам, че я разделя нещо като пътечка, наподобяваща линията, оставяна от водореза на лодка. Щом наближихме, видях, че това е плитчина с шумолящ пясък, а пътечката всъщност е тесен насип, прострял се напред и сякаш водещ право към устието. Щом тръгнахме по насипа, досетих се, че това може да е само дигата „Деветте живота“ и нищо друго. Веднага си представих как по време на прилив вълните я заливат и всичко се покрива с вода, така че изобщо не си личи къде е била.