Най-напред кончето, а след него и двуколката се изкачиха на пясъчния насип и трополенето на колела и копита стихна. Почти пълната тишина, в която се движехме, се нарушаваше само от някакво тихо свистене. Тук-там на туфи растяха тръстики, избелели до белотата на кости, и от време на време сухите стъбла глухо потропваха и при най-лекия повей на вятъра. Слънцето зад нас се отразяваше в заобикалящата ни от всички страни вода, всичко блестеше и лъщеше като огледало, а небето, придобило в краищата си розови оттенъци, на свой ред се отразяваше в тресавищата и плитчината. И понеже всичко бе толкова ярко, че очите направо ме заболяха, аз погледнах напред и тогава видях сякаш изникнала направо от морето висока, неприветлива къща от сив камък, с плочен покрив, която сияеше с метален отблясък на светлината. Извисяваше се като фар, крайбрежна кула или кръгообразно укрепление с фасада към широкото пространство на тресавищата и устието. През живота си не бях виждал, нито можех да си представя по-невероятна къща: откъсната от света, безкомпромисна, но същевременно — според мен — красива. Когато се приближихме, забелязах, че е построена на малко възвишение, заобиколено отвсякъде в продължение на триста-четиристотин ярда с груба, побеляла от солта трева и чакъл. Островчето, простиращо се на юг, представляваше поле с ниски храсти и в края му се виждаха разпилени камъни, сигурно развалини от стара черква или параклис.
Колелетата започнаха да стържат по калдъръмената настилка и двуколката спря. Бяхме пристигнали в „Тресавището на змиорките“.
Един миг стоях и с изумление се озъртах. Не се чуваше нищо, освен глухия вой на вятъра из тресавищата и внезапния грак на скрита нейде птица. Изпитах странно чувство — може би вълнение, примесено с безпокойство, не знаех как да го определя. Несъмнено изпитвах и усещане за самота, защото, независимо от присъствието на безмълвния Кекуик и проскубаното кафяво конче, сякаш стоях съвсем сам пред мрачния празен дом. Но не се страхувах — от какво ли можех да се страхувам на това рядко красиво място? От вятъра ли? От крясъка на блатните птици? От тръстиките и огледалната вода?
Слязох от двуколката, заобиколих към страната на кочияша и го попитах:
— Докога ще може да се минава по дигата?
— До пет часа.
Едва ли можеше да свърша нещо повече от това да огледам и да се ориентирам в къщата, за да се подготвя за търсенето на книжата, докато дойде време Кекуик да се завърне и да ме вземе. Но не ми се искаше да си тръгвам толкова скоро. Къщата сякаш ме омагьоса, искаше ми се да остана сам, за да мога да я обиколя бавно и без да се притеснявам, да я възприема с всичките си сетива без чуждо влияние.
— Вижте какво — рекох аз, внезапно взел решение, — ще бъде много глупаво да идвате заради мене два пъти на ден. Най-добре е да си донеса багажа, малко храна и напитки, и да отседна тук за известно време. Така ще си свърша работата много по-бързо, а и вас няма да притеснявам. По-късно следобед ще ме вземете, а утре, ако не възразявате, може да ме докарате колкото може по-рано сутринта, в зависимост от отлива.
Казах това и зачаках отговор. Може би кочияшът щеше да ми възрази, да спори, за да ме разубеждава, като направи вече чуваните от мен неясни намеци. Кекуик помълча, но сигурно след малко си даде сметка, че решението ми е твърдо, защото кимна в знак на съгласие.
— Може би предпочитате сега да не се връщате, а да ме изчакате? Но ще се бавя поне два часа. Постъпете както искате.
Наместо да ми отвърне, той дръпна поводите, за да извие кончето в обратна посока. Няколко минути по-късно двуколката вече се носеше по дигата и силуетът й се смаляваше сред безбрежната пустош на морето и небето. Аз се обърнах и тръгнах към входа на „Тресавището на змиорките“. С лявата си ръка напипвах в джоба ключа за къщата.
Но не влязох вътре. Исках да изчакам още малко, преди да го сторя. Исках да погълна докрай цялата тишина и тайнствената, блещукаща красота, да вдишвам необичайния леко солен мирис, който донасяше вятърът, за да чуя и най-тихото шумолене. Усещах, че сетивата ми до едно са се изострили, и разбирах, че това необикновено място завинаги оставя дълбок спомен в съзнанието, а и във въображението ми.
Помислих си, че е най-вероятно, ако остана там малко по-дълго време, да се пристрастя към живота сред тишина и самота — щях да отделям време за наблюдения върху птиците, защото наоколо сигурно се въдеха много редки птици, разни блатни рибари, диви патици и гъски, особено напролет и наесен, и с помощта на справочници и добър бинокъл скоро щях да ги разпознавам по полета и по гласовете. Докато обикалях около къщата, започнах да си представям, че може и да се преселя в нея и дори взех да мечтая колко хубаво би било, ако двамата със Стела се озовем сами в това диво и усамотено кътче, макар да не се обремених с неудобния въпрос с какво бих могъл да изкарвам прехраната ни и какви щяха да бъдат всекидневните ни занимания.