Първоначално възнамерявах да работя усилено, без миг почивка, за да прегледам книжата и да се махна. И все пак видът на ширналите се пусти тресавища криеше необикновена привлекателност, защото те изглеждаха неестествено красиви дори в сивия сумрак. Мили наред не се виждаше нищо, а аз не можех да откъсна очи. За днес обаче се бях наситил достатъчно. Изпитах достатъчно самота, не чух друг шум освен плискането на водата, стенанията на вятъра и печалните птичи крясъци. Стигаше ми монотонната сивота, достатъчно опознах мрачната стара къща. И понеже имаше поне един час до пристигането на Кекуик, реших да тръгна и да оставя зад гърба си това място. Една приятна кратка разходка щеше да ме разведри, да оправи настроението и да раздразни апетита ми, а ако положех усилия, можех да стигна до Крайтън Гифорд навреме, така че да спестя пътуването на кочияша.
Ако ли пък не успеех, щях да го срещна по пътя. Дигата все още се виждаше, обратният път не криволичеше и нямаше начин да се заблудя.
С тези мисли затворих прозорците, отново спуснах щорите и „Тресавището на змиорките“ остана без мене в гаснещата ноемврийска светлина.
Тропот на конче, теглещо двуколка
Навън цареше тишина и чувах звука на собствените си стъпки, докато крачех по чакъла, но дори този звук бе смекчен в мига, когато тръгнах през тревата към насипа. По небето преминаха последните чайки на път за гнездата си. Един-два пъти погледнах през рамо и донякъде очаквах да зърна как черният силует на непознатата ме следва. Но вече почти си бях внушил, че сигурно има някаква падина или слог от другата страна на гробището, където далече от погледа се гуши малко селище, а на такива места светлината може да подлъже окото. Пък и в крайна сметка нали не бях потърсил скривалището на жената? Просто се огледах и не видях нищо. При това положение се постарах да не си припомням колко бурно реагира тази сутрин господин Джеръм, когато споменах непознатата.
Пътят върху дигата все още беше съвсем сух, но забелязах, че отляво съвсем бавно и безшумно водата леко е придошла. Зачудих се на каква височина покрива водата дигата, когато приливът е в разгара си. Но в спокойна вечер като днешната имаше достатъчно време да се премине безопасно по пътя, макар че сега, като вървях пеша, разстоянието сигурно щеше да се окаже по-голямо, отколкото когато го изминахме с двуколката на Кекуик — краят на пътя се губеше в сивотата някъде далеч напред. Никога не се бях чувствал толкова самотен, толкова малък и нищожен сред обширното пространство. Обзеха ме мисли, които не бяха неприятни — поразен от пълното безразличие на водата и небето към моето присъствие, изпаднах във философско настроение. Няколко минути по-късно — трудно ми е да определя точно колко — бях изтръгнат от този унес, защото усетих, че не виждам много далече напред, а когато се обърнах, „Тресавището на змиорките“ беше изчезнало от погледа ми — не защото вечерта настъпваше, а поради гъстата и влажна морска мъгла, плъзнала откъм тресавищата и обгърнала всичко: мен, къщата зад гърба ми, края на дигата и полето в околностите на града. Тази мъгла беше като мокра и лепкава паяжина, наглед тъничка, но непроницаема. На вкус и мирис изцяло се различаваше от жълтата и мръсна мъгла в Лондон — онази бе задушлива и тежка пелена, а тази — солена, лека, белезникава и непрекъснато се местеше пред очите. Стъписах се — мъглата като че ли ми се подиграваше, защото сякаш се състоеше от милиони живи пръсти, които ме опипваха, задържаха се върху тялото ми и едва после ме пускаха. Лицето, ръцете и ръкавите на балтона ми вече бяха покрити със ситни капчици. Притесних се и загубих чувството си за ориентация най-вече защото мъглата изникна внезапно.
Известно време бавно продължих напред, твърдо решил да следвам дигата, докато не стигна до селския път, където ще бъда в безопасност. Но много скоро ми дойде наум, че не е изключено да се заблудя веднага щом сляза от насипа и че е възможно да се лутам цяла нощ до пълно изтощение. Най-лесно и най-разумно беше да измина обратно стотината ярда, които ме отделяха от къщата, и да почакам там или докато мъглата се разнесе, или докато дойде Кекуик — или и двете.