Бързо осветих с фенерчето стените. Виждаше се коминът и огнището, прозорецът беше затворен и залостен с два дървени пръта, както е обичайно за тези стаи, за да предпазят децата от падане. Друга врата нямаше.
Люлеенето намаляваше все повече и повече, докато накрая столът люлка така леко се помръдваше, че това почти не се забелязваше, нито се чуваше тракане. После люлеенето съвсем спря и настъпи пълна тишина.
Детската стая, напълно обзаведена и толкова добре запазена, сякаш обитателят й отсъстваше само за ден-два или беше отишъл на разходка, не навяваше чувството за празнота със застоял, пропит с влага въздух, нито за необитаемост, както другите стаи на къщата. Внимателно и предпазливо, почти затаил дъх, аз се заех да я изследвам. Разгледах леглото — оправено, с чаршафи и възглавници, одеяла и кувертюра. До него видях масичка, а върху нея — дървено конче и светилник с наполовина изгоряла свещ, затъкната право в средата и с вода в купичката отдолу. В скрина и гардероба имаше всекидневни дрехи и бельо, официални дрехи и дрехи за игра на шест-седемгодишно момче, красиви, добре ушити дрехи по модата от детските години на родителите ми, ако можех да съдя по снимките у дома. Мода отпреди шест и повече десетилетия.
Имаше и детски играчки, изключително много играчки, до една старателно подредени и грижливо пазени: полкове от строени оловни войничета, ферма с разноцветни къщички и огради, с купи сено и малки житни кръстци от дърво, всичко подредено върху голяма дъска. Имаше и корабче с мачти и истински платна, малко пожълтели от времето, и камшик с кожени върви до лъскав пумпал. Видях и разни игри: лудо и халма1, дама и шах, мозайки със селски пейзажи и циркови представления, както и „Детството на Роли“, а в малко дървено сандъче бяха прибрани кожена маймунка, котка и четири котенца, изплетени от вълна, пухкаво мече и плешива кукла с порцеланова глава и моряшко костюмче. Момчето, обитавало стаята, си беше имало перодръжки и четки, шишенца с цветни мастила, книжка с детски стихове, друга книжка — със старогръцки легенди, Библия и молитвеник, зарове и две колоди карти, малка свирка, шарена музикална кутия от Швейцария и един Черен Самбо от тенекия, с подвижни ръце и крака.
Вземах в ръце играчките, галех ги, дори ги миришех. Сигурно се намираха в тази стая от половин век, но изглеждаха така, сякаш някой си е играл с тях в днешния следобед, а после ги е подредил за през нощта. Вече не се страхувах, а недоумявах. Изпитвах странно чувство, не бях на себе си, движех се като насън. Но поне за момента нищо не ме безпокоеше, нито ме заплашваше. Виждах празна стая, отворена врата, оправено креватче и странна атмосфера, навяваща тъга и мисъл за нещо изгубено и изчезнало, така че моето сърце се сви от безутешност и скръб. Нима мога да го обясня? Не, това е невъзможно. Но аз си го спомням такова, каквото беше.
Сега кучето седеше спокойно върху килима до детското креватче. И накрая, понеже бях разгледал всичко, не намирах никакво обяснение и не желаех да оставам повече в тази обстановка, хвърлих последен поглед на стаята и излязох, като затворих вратата.
Не беше късно, но вече нямах сили и не можех да се върна към книжата на госпожа Драблоу. Чувствах се изтощен и изчерпан — след вълнението, което ме разтърси, приличах на риба, изхвърлена на спокоен бряг след преминаването на буря.
Приготвих си питие от коняк, разреден с гореща вода, направих поредната обиколка на къщата, като угасих огъня в камините и заключих вратите, и се наканих да си легна, за да почета Уолтър Скот.
Тъкмо преди да го сторя, минах по коридора, водещ до детската стая. Вратата стоеше затворена, както я бях оставил. Ослушах се, но отвътре не се чу нито звук. Без да нарушавам отново покоя и пустотата, тихо тръгнах към предната част на къщата, за да се прибера в спалнята.
Само свирни и ще дойда
През нощта излезе вятър. Докато лежах и четях, чух как силни пориви все по-често връхлитат прозорците. Но когато призори се събудих внезапно, вятърът се беше засилил неимоверно. Имах чувството, че къщата е плаващ в морето кораб, подмятан от бурята, носеща се с рев през откритото пространство на тресавищата. Стъклата навсякъде дрънчаха, воят на вихъра ечеше в комините и свиреше във всяка дупка и всеки процеп.
Отначало ме хвана страх. После, както лежах и идвах на себе си, взех да се питам колко ли време съществуваше тук „Тресавището на змиорките“, солидна като фар в морето, съвсем усамотена и изложена на стихиите, устоявала зима подир зима халите, понесли дъжд, лапавица и мокра мъгла. Едва ли точно тази нощ къщата щеше да се разпадне. След това картинките от детството отново нахлуха в съзнанието ми и аз с носталгия си припомних всички онези нощи, когато бях лежал в топлото и уютно убежище на леглото си в детската стая на най-горния етаж на семейния ни дом в Съсекс и бях слушал как вятърът реве като лъв, вие по вратите и удря по прозорците, но е безсилен да се добере до мене. Отпуснах се и изпаднах в приятното, наподобяващо транс състояние между съня и пробуждането, погълнат от мисли за миналото с всичките му вълнения и ярки образи, докато отново не усетих, че съм малко момче.