Лежахме насред тресавището и си поемахме дъх, запъхтени и изтощени, и аз се чудех дали изобщо ще мога да се изправя, защото изведнъж ми прилоша и усетих голяма слабост. Горкият Паяк скимтеше ужасено. Галех го по главата и го прегръщах, но освен че беше уплашено, то явно изпитваше и силна болка, понеже едва не го бях задушил от стискане. Но беше жив, жив бях и аз и постепенно топлината от нашите тела и успокоението ни помогнаха да дойдем на себе си. Взел кучето на ръце, като че беше бебе, с несигурни стъпки тръгнах през тресавищата към къщата. Когато оставаха няколко ярда до входа, вдигнах очи нагоре. И на един от прозорците на горния етаж — единствения прозорец, залостен с прътове отвътре, прозореца на детската стая — ми се мярна силует. Беше жена. Онази жена. Гледаше право в мене.
Паяк скимтеше в ръцете ми и от време на време кашляше задавено. И двамата неудържимо треперехме. Никога няма да си спомня как стигнах до затревената площ пред къщата, но в същия миг тишината беше нарушена от познат звук. Идваше отнякъде далече, откъм началото на дигата, която вече се показваше на повърхността, понеже отливът беше започнал. Чувах трополенето на двуколка.
Пакетът писма
Усетих, че право към очите ми е насочена ярка светлина. Или по-скоро имах чувството, че светлината влиза през очите и се забива в мозъка ми. Опитах се да се извъртя и ми се стори, че главата ми е празна, че сякаш не стои твърдо върху раменете ми, а се носи из въздуха като пух от глухарче.
После снопът светлина изведнъж се отдръпна и когато отворих очи, нормалният свят и обикновените неща в него отново бяха на фокус. Установих, че лежа проснат на канапето в гостната, а месестото червендалесто и загрижено лице на господин Самюъл Дейли се е надвесило над мене. В ръката си държеше джобно фенерче, с което, както се досетих, беше светнал в очите ми, за да ме накара да се свестя, макар и по този груб начин.
Седнах, но тутакси стените започнаха да се местят, сякаш за да ме захлупят, и мигновената слабост ме накара да легна отново. После изведнъж споменът за случилото се нахлу със страшна сила в съзнанието ми: тичането подир кучето през блатистите тресавища, борбата да го спася, появата на жената в черно на прозореца на детската стая, а после и звуците, увеличили страховете ми до степен вече да не се владея, да изгубя свяст и да лежа безпаметен.
— А двуколката, има ли… двуколка?
— Пред входната врата е.
Зяпнах.
— Е, от време на време се отказвам от автомобила. Когато не бързам, предпочитам да пътувам с двуколката, пък е и много по-безопасно за минаване по дигата.
Схванах колко просто стоят нещата и въздъхнах с облекчение. Значи шумът, който бях чул, е бил от истинска конска кола.
— А ти какво си мислеше? — попита Дейли, като ме гледаше изпитателно.
— И преди чух…
— Какво?
— Чух трополенето на друга… друга двуколка.
— Може да е бил Кекуик — с безизразен глас подхвърли Дейли.
— Не, не!
Изправих се малко по-бавно отпреди и не ми се зави свят.
— Внимавай!
— Сега съм по-добре. Нищо ми няма. Беше като… — Но не довърших изречението, само прокарах ръка по лицето си. — Жаден съм.
— На масичката до теб има кана.
Обърнах се, налях си чаша вода и ненаситно пих, след което се почувствах по-бодър и с недотам опънати нерви.
Господин Дейли схвана това, дръпна се от канапето и седна отсреща на едно кресло.
— Все за тебе си мислех и се притесних — рече накрая той. — Не ми излизаше от ума.
— Колко е часът, рано сутринта ли е? Изгубих представа за времето.
— Да, рано е. Цяла нощ се стрясках. Както ти казах, все за тебе си мислех.
— Странно.
— Какво му е странното? Нищо странно няма. Нищо.
— Прав си.
— И добре, че дойдох.
— Да, наистина. Много съм ти благодарен. Сигурно… Сигурно ти си ме пренесъл тука? Нищо не помня.
— И по-тежки съм носил, а тебе просто те метнах на рамо. Доста си кльощав.
— Много се радвам, че си тук, господин Дейли.
— И никак не грешиш.
— Така е.
— Тия тресавища са поглъщали доста хора.
— Да. Да, вече ми е известно. Насмалко и аз да потъна заедно с кучето. — Изведнъж се сепнах. — А къде е Паяк?