После излязох навън и прекосих няколко пъти огромната морава, но въздухът беше неприятно студен и скоро се прибрах в стаята си. Не срещнах Самюъл Дейли. По пладне дремнах около час и колкото и да е странно, макар че един-два пъти се стрясках и подскачах, след време успях да се отпусна и се почувствах по-освежен, отколкото бях очаквал.
В един часа на вратата почука прислужницата и попита дали желая да обядвам в стаята си, или ще сляза в трапезарията.
— Предайте на госпожа Дейли, че ще сляза — казах аз.
Измих се, вчесах се, повиках кучето и слязох при домакините.
Господин и госпожа Дейли бяха самата любезност. Извънредно загрижени, те настояха да остана у тях още ден-два, преди да се завърна в Лондон. Защото сериозно бях решил да си замина. Нищо не беше в състояние да ме принуди да прекарам още дори миг в „Тресавището на змиорките“. Проявих смелост и твърдост колкото бе възможно, но бях победен — не се страхувах да си го призная и не изпитвах срам. Могат да обвинят някого, че е страхлив, ако избягва всякакви физически опасности, но когато свръхестественото, нематериалното и необяснимото заплашват не само неговата сигурност и благополучие, но и психиката му, най-потайните кътчета на душата му, тогава оттеглянето не е признак на слабост, а е изключително разумно решение.
Въпреки това изпитвах яд — не към себе си, а към онова, което обитаваше „Тресавището на змиорките“. Ядосвах се на необузданото и безумно поведение на онова объркано създание, ядосвах се, че то ми пречеше — както би попречило на всяко друго човешко същество — да си върша работата. Вероятно ме беше яд и на онези хора — господин Джеръм, Кекуик, съдържателя на странноприемницата, Самюъл Дейли — които излязоха прави по отношение на това място. Бях твърде млад и самонадеян, за да понеса поражение. Бяха ми дали добър урок.
След чудесния обед, когато господин Дейли замина за една отдалечена ферма и аз останах да се оправям сам, извадих пакета с книжата на госпожа Драблоу, защото все още изпитвах любопитство към откъслечните сведения, получени от четенето на някои от писмата, и исках да допълня общата картина, пък и си мислех, че това все пак ще ме разнообрази. Трудността се криеше във факта, че не знаех коя е младата жена, подписала писмата като „Дж.“ или „Дженет“ — роднина на госпожа Драблоу, на съпруга й или просто приятелка. Стори ми се обаче най-вероятно тъкмо кръвна роднина да предостави — или да бъде принудена да предостави — незаконороденото си дете за осиновяване от близки, както си личеше от писмата и документите.
Докато препрочитах кратките, развълнувани писма на Дж., ме обзе жал. Пламенната й любов към детето и усамотеният й живот с него, възмущението й, когато първоначално отчаяно се съпротивлява, а после с горчивина се съгласява с направеното й предложение — всичко това ме изпълни с тъга и съчувствие. Едно момиче от бедно потекло, което живее в малко населено място, сигурно би имало по-добра съдба преди шейсетина години, отколкото Дж. — явно дъщеря на заможни родители, отблъсната с изключителна студенина, без изобщо да се обръща внимание на чувствата й. От друга страна, често пъти прислужниците във викторианска Англия са били принудени да подхвърлят или дори да убиват извънбрачните си деца. Дженет поне е знаела, че синът й е жив и има достоен дом.
После се заех с останалите документи, приложени към писмата. Това бяха три смъртни акта. Първият — на момчето, Натаниъл Драблоу, шестгодишен. Причина за смъртта: удавяне. Според следващия подобен документ, носещ същата дата, и Роуз Джъд се беше удавила.
Побиха ме тръпки, неприятното усещане започна от стомаха, мина през гърдите и стигна до гърлото ми, така че или щях да повърна, или да се задавя. Но това не стана. Изправих се и започнах да крача из стаята, възбуден и притеснен, стиснал в ръка двата омачкани листа хартия.
След време се насилих да погледна и третия документ. Този смъртен акт обаче беше съставен дванайсет години по-късно.
Беше на Дженет Елайза Хъмфри, неомъжена, трийсет и шест годишна. Като причина за смъртта й се сочеше „сърдечна недостатъчност“.
Тежко се отпуснах на креслото, но бях прекалено възбуден, за да остана дълго на едно място, затова повиках Паяк и отново излязох навън. Ноемврийският следобед вече клонеше към сумрак, макар че беше още рано. Отдалечих се от къщата. Прекосих градината, минах край оборите и конюшните, после тръгнах през стърнищата. Разходката ме ободри. От всички страни ме заобикаляше само голо поле с изорани кафяви бразди, ниски живи плетове и някой и друг бряст с голи клони, пълни с гнезда от врани, от които грозните черни птици току излитаха шумно и с грак кръжаха в оловносивото небе. Над полето задуха хладен вятър, понесъл тежки капки дъжд. Паяк беше доволен, че е навън.