Отначало аз се развличах и слушах с внимание, но както си седях и гледах отблясъците на камината, започнах да чувствам, че съм изолиран от останалите и съм външен човек в техния кръг. Опитах се да превъзмогна растящото безпокойство и да спра нахлуването на потока от спомени.
Вярно, това бе забавление, оживена и безобидна игра на млади хора, подходяща за празника и плод на древна традиция, както казваше Уил. Нямаше за какво да се тревожа и измъчвам, нямаше какво да предизвика неодобрението ми. Нямах желание да им развалям удоволствието и да ме сметнат за стар, лишен от въображение досадник, затова с нетърпение исках да се включа в общото занимание, което представляваше просто приятно прекарване на времето. Поведох горчива битка в душата си, обърнал глава настрани от огнището, да не би случайно някой да забележи изражението ми, защото знаех, че вече си личи обзелото ме притеснение.
Точно тогава като съпровод на последния таласъмски вой, издаден от Едмънд, пънът, пламтящ в огнището, изведнъж пропадна надолу и след като пръсна няколко искри и пепел, угасна, така че стаята потъна в почти пълен мрак. После се възцари тишина. Побиха ме тръпки. Искаше ми се да стана, да обиколя лампите и да ги запаля, да видя блясъка, великолепието и багрите на коледната украса, огънят в камината весело да се разгори. Исках да прогоня пронизващия ме студ и чувството на страх в сърцето. Но не можех дори и да помръдна, сякаш бях парализиран — така се случваше винаги когато ме обземаше това отдавна забравено, но твърде познато предчувствие. В този миг Едмънд каза:
— Хайде, татко, дойде твоят ред.
Тутакси всички подеха думите му, тишината се наруши от настойчивите им увещания, към които се присъедини дори Есме.
— А, не — опитах да се измъкна шеговито аз. — Нямам какво да разкажа.
— О, Артър!
— Сигурно знаеш поне една история с призрак, татко, няма човек, който да не знае такава история!
Да, да. Именно. През цялото време, докато слушах злокобните вампирски съчинения и издаваните крясъци и стенания, в ума ми имаше само една мисъл и единственото, което бих могъл да им кажа, беше: „Не, не, никой от вас си няма представа от тези работи! Говорите глупости, описвате фантазии, а в действителност е съвсем различно. Кръвта не се смразява, човек не трепери, нещата не са толкова груби, нито пък… будят смях. Истината е съвсем друга и всъщност е много по-ужасна!“.
— Хайде, татко!
— Недей да разваляш всичко…
— Моля те, Артър.
— Не ни отказвай, татко, не можеш да ни лишиш от това!
Изправих се, защото стана нетърпимо, и рекох:
— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но няма какво да ви разправя.
След което бързо напуснах гостната и излязох от вкъщи.
Четвърт час по-късно дойдох на себе си. Намирах се в обраслото с храсталаци място отвъд градината. Сърцето ми лудо биеше, дишах на пресекулки. Бях се лутал със замъглено съзнание, обзет от възбуда, а сега разбрал, че трябва да положа усилия и да се успокоя — седнах върху един обрасъл с мъх оронен камък и започнах да се овладявам, като броях бавно и старателно до десет между всяко вдишване и издишване, докато не усетих, че вече не изпитвам толкова голямо напрежение, пулсът ми е по-ритмичен и вече мисля по-ясно. Не след дълго бях в състояние да възприемам и околната обстановка — забелязах колко е чисто небето, колко студен въздухът и как скрипти под нозете ми заскрежената трева.
Знаех, че близките ми, останали в къщата, сигурно са озадачени и смаяни, защото ме познаваха като уравновесен човек с предвидими реакции. Всички до един щяха да недоумяват защо са предизвикали явното ми недоволство с разни глупави истории и са ме подтикнали да се държа толкова рязко, но много скоро трябваше да се върна при тях с променено поведение, за да забравим случилото се и да съживим веселия дух на празника. Само че не бях в състояние да им дам каквото и да е обяснение. Ни най-малко. Щях да се държа приветливо и уверено — поне заради милата ми съпруга — и толкова.